Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)

решение — Гней Помпей Велики. И все пак законът на Луций Корнелий Сула изрично споменава, че в подобна ситуация върховното командване трябва да бъде предложено най-напред на хора, членове на Сената — на онези, които разполагат с нужния боен опит и способности и изрично пожелаят да го поемат. Ще ми се да проверя няма ли такъв човек в Сената.

Филип се обърна към подиума, на който седяха действащите магистрати.

— Децим Юний Брут, желаеш ли да поемеш командването?

— Не, Луций Марций. Твърде съм стар, а и никога не съм, бил голям войник.

— Мамерк Емилий?

— Не, Луций Марций, не желая. Армията не ме желае.

— Градският претор?

— Първо, службата не ми позволява да напускам Рим за вече от десет дни — оправда се преторът Гней Ауфидий Орест. — Но дори да не беше така, не желая командването.

— Чуждестранният претор?

— Не, Луций Марций, не желая — отказа и Марк Аврелий Кота.

Останалите шест претори също не пожелаха да поемат размирната провинция.

Филип тогава се обърна към седящите на първия ред, все бивши консули и претори.

— Марк Тулий Декула?

— Не.

— Квинт Лутаций Катул?

— Не.

И така нататък, и така нататък, без някой да изяви желание, Филип стигна дотам, че попита сам себе си.

— Не, и аз не искам! Много съм стар, много съм дебел и съм бездарен войник.

Тогава огледа присъстващите в залата.

— Има ли в тази зала човек, който да се чувства достатъчно подготвен за подобна отговорна мисия? Гай Скрибоний Курион, ти какво ще кажеш?

Курион с огромно удоволствие би отговорил с „да“, но Филип и Помпей го бяха купили предварително, затова честта налагаше да откаже.

В цялата зала имаше един-единствен, при това доста млад сенатор. Този сенатор изгаряше от желание да поеме каквото и да е командване, но не смееше да го изяви на глас, защото беше сигурен, че Филип няма да го позволи. Гай Юлий Цезар беше горд и амбициозен младеж, затова не можеше да си позволи подобни лудешки прояви, без да има поне известна надежда за успех.

— И така — заключи Филип, — стигаме до момента, в който да връчим специалното поръчение на Гней Помпей Велики. Вие всички чухте как всеки сенатор доброволно се отказа от командването на армията. Може би сред онези магистрати, които в момента са по служба в провинциите или в чужбина, се намират достойни люде, които биха могли да поемат управлението на Испания. Но ние не можем да си позволим да чакаме! Трябва да действаме бързо и решително, иначе рискуваме да изгубим завинаги Испания! За мен е ясно, че единственият възможен избор в настоящия момент е Гней Помпей Велики! Може да е само конник, но е заемал офицерски пост още от шестнайсетгодишна възраст, а на двайсет вече командваше легиони, с които печелеше сражение след сражение! Лично нашият непрежалим Луций Корнелий Сула го предпочиташе пред мнозина други. И с пълно право! Младият Помпей притежава опит и талант, радва се на личната преданост на голям брой ветерани. И което е най-важно, римската кауза е била винаги неговата кауза.

Ние разполагаме с напълно конституционни средства да назначим този млад човек от конническото съсловие за управител на Близка Испания, да му връчим проконсулски империум и да му разрешим да вземе със себе си колкото легиони сметнем за добре. Все пак, бих ви посъветвал конкретният текст на специалното поръчение да упоменава, че той не е бил консул, формулата би трябвало да звучи така: „нон про консуле, сед про консулибус“, да действа не като консул след прослужен мандат, а от името на действащите консули. По този начин той самият ще има предвид, че командва единствено според клаузите на специалното поръчение.

Филип седна, а Децим Юний Брут, първият консул, на свой ред стана:

— Членове на Сената, искам да гласувате. Нека тези, които са съгласни с връчването на специално поръчение на конника Гней Помпей Велики, който да се ползва с проконсулски империум и да има правото да командва шест легиона, седнат откъм дясната ми страна. Онези, които са против, да седнат от лявата.

Никой не застана вляво от Децим Брут, дори и младият сенатор Гай Юлий Цезар.

Речник

Абсолво — латинският термин, използван, за да се признае публично призованият пред съда за оправдан.

Авгур — свещенослужител, чиито функции се изразяват не толкова в това, сам да предсказва бъдещето, колкото да осигури всичко необходимо за гадателствата, извършвани от други. Всички авгури, дванайсет на брой — шестима патриции и шестима плебеи — образуват колегията на авгурите. До минаването на предложения през 104 г. пр.Хр. от Гней Домиций Ахенобарб лекс Домициа де сацердоциис авгурите са се избирали единствено от членовете на колегията. Според новия закон обаче започват да се избират публично от народа. Авгурът нито предсказва бъдещето, нито провежда авгуриите по своя воля. Задачата му се състои в това да провери дали предметите или знаците, по които се извършва гадаенето независимо дали става въпрос за започване на война, свикване на събрание, приемане на закон или каквито и да било други държавни дела, — са получили одобрението на боговете. Понеже е съществувал наръчник, по който точно да се определят знаците, представляващи знамения, човек не е трябвало задължително да притежава способности на медиум, за да бъде избран за авгур. Дори напротив, в Рим винаги се е гледало с недоверие на хората, твърдящи, че притежават свръхестествени способности, и се е държало всичко да бъде „по книга“. Авгурът е носил тога трабея (вж. статия), а в ръцете си е държал специална пръчка, наречена литуус.

Аве аткве вале — „привет и сбогом“.

Агера — двойната крепостна стена, защищаваща Рим откъм най-уязвимата му страна: покрай Есквилинския хълм. Агера представлява част от Сервиевите стени.

Агер публикус — земя, представляваща колективна собственост на римските граждани. В голямата си част е територия, придобита по правото на завоевателя или отнета от законните си притежатели като наказание за нелоялност към договора с Рим. Последното важи особено за римските земи из целия Италийски полуостров. Бива раздавана за ползване от държавата по принципи, които фаворизират едрите поземлени собственици. От различните територии на агер публикус в Италия най-много спорове и въоръжени конфликти предизвиква т.нар. агер Кампанус, земя, принадлежала в миналото на град Капуа, но отнета от римляните след редицата бунтове, вдигнати от гражданите му.

Адамас — диамант. Древните са го знаели като най-твърдото вещество на земята и имали ли са възможността да се сдобият с него, използвали са го като инструмент за рязане. В онези години всички диаманти са идвали или от Скития, или от Индия.

Адриатическо Море (или Маре Адриатикум) — морският басейн, отделящ Италийския полуостров от Илирик, Македония и Епир; на юг преминава в Йонийско море.

Азиатска провинция — западният бряг и хинтерландът на днешна Турция — от Троада на север до ликийския бряг срещу Родос на юг. По време на републиката столица на провинцията е бил Пергам.

Азилум — част от малката седловина, образувала се между двете могили на Капитолия; носи древното си название, означаващо „убежище“, защото това е било мястото, където всеки беглец може да се спаси както от силата на закона, така и от личното отмъщение на своите преследвачи и където никой няма право да го задържа насилствено. Мястото е било обявено за убежище на преследваните от самия Ромул, който е целял по този начин да привлече повече заселници в новооснования Рим.

Академик — последовател на Платон.