— Смъртта ли? — учуди се той. — Пепел ти на устата, Марк Юний! Та ти си свободен човек.
Този път Брут отвори широко очи.
— Свободен? Сериозно ли говориш, Гней Помпей?
— Да, сериозно! Което не означава, че можеш да разпалва нови бунтове! Върви си у дома.
— Ами тогава, Гней Помпей, с твое разрешение ще се оттегля в родовите си земи в Западна Умбрия. Хората там чакат някой да ги успокои.
— Аз няма нищо против. Сам смятах да се насоча към Умбрия.
Но щом Брут яхна коня си и излезе през западната порта на Мутина, Помпей извика един от легатите си, някой си Геминий, офицер с относително нисък чин, но родом от Пицен. Помпей обичаше да се обкръжава с подчинени, за които е спокоен, че стоят по-долу от него в обществената стълбица.
— Доста съм изненадан, че така реши да го пуснеш — призна си Геминий.
— О, налагаше се! Положението ми в очите на Сената не е толкова високо, че да съм в правото си да екзекутирам един Юний Брут без убедителни доказателства за вината му. Дори и с пропреторския империум не мога сам да решавам подобни въпроси. Затова искам от теб да ми осигуриш убедителните доказателства.
— Кажи какво искаш, Велики, и ще бъде изпълнено.
— Брут казва, че щял да се прибере в земите си в Западна Умбрия. Но защо тогава тръгна на северозапад? Бих казал, че това е обратната посока, ти как мислиш? Може би ще хване някой пряк път, но по-вероятно е да си търси нови доброволци. Искам да го проследиш… Заедно с пет дружини конница, да речем. Подозирам, че има намерение да събере нова армия, може би в Регий Лепид. Задачата ти е да го арестуваш и екзекутираш в мига, в който поведението му се окаже подозрително. Нека никой не се съмнява, че Брут е изменник. Така никой няма да ми държи сметка защо съм го убил. Разбрано ли е, Геминий?
— Напълно.
Това, което Помпей не обясни на своя подчинен Геминий, бяха личните му мотиви да действа по този необичаен начин. Малкият Касапин вече се стремеше към върховното командване във войната в Испания. Шансовете му да бъде пратен там бяха по-големи, ако не допуснеше демобилизация на двата си легиона. Ако успееше да убеди Сената, че в Галия все още съществува опасност от размирици, щеше да има чудесно оправдание защо не е разпуснал войниците след края на войната срещу Брут. Италийска Галия беше далеч от Рим, никой нямаше да сметне поведението на Помпей за заплаха, затова той можеше да си държи легионите въоръжени и да чака кога ще го извикат в Испания.
Геминий изпълни заповедта си. Когато Брут пристигна в градчето Регий Лепид на северозапад от Мутина, местните жители радостно го посрещнаха. Както самото име показваше, градът беше пълен с клиенти на Емилий Лепидите. Разбира се, че те на свой ред му предложиха съдействието си. Преди Брут да е успял да им откаже, конниците на Геминий нахлуха през отворените порти и на градския площад официално обвиниха Марк Юний Брут в държавна измяна. Пред очите на местните жители той беше посечен.
Главата му беше изпратена обратно на Помпей в Мутина. Геминий беше добавил съвсем лаконично писмо, в което обясняваше как заварил Брут да готви нов бунт и как следователно настроенията в Италийска Галия изглеждали доста размирни.
Помпей на свой ред побърза да докладва на Сената:
„На първо време смятам за мой дълг да осигуря с двата си легиона верни войници постоянна защита на Италийска Галия. Войската на Брут беше разпусната заради доказаната липса на лоялност към Рим, но не стигнах чак дотам, че да лишавам войниците от оръжията и доспехите им. Оставих и двата им орела. Поведението на жителите на Регий Лепид обаче говори за възможни нови брожения по северните граници на империята. Надявам се, това обяснява желанието ми да остана тук.
Не съм пратил главата на изменника Брут, защото по времето на екзекуцията му той беше законен управител на провинцията с пропреторски пълномощия. Не мисля, че Сенатът ще държи да излага на показ главата на такъв човек. Вместо това пращам праха и главата му на неговата вдовица да може да ги погребе, както подобава на римски гражданин. Надявам се, това да не бъде счетено за грешка. Нямах намерение да екзекутирам Брут. За всичко той сам си е виновен.
Мога ли най-любезно да поискам сега-засега империумът ми да не бъде отнет? Мога да свърша нещо полезно, като поддържам реда и закона в Италийска Галия.“
Под вещото ръководство на Филип Сенатът обяви всички участници в метежа на Лепид за светотатци, но заради пресните спомени от проскрибциите семействата им не бяха подложени на никакви репресии. С глинената урна в ръце вдовицата на Марк Юний Брут можеше да отдъхне. Наследството на шестгодишния й син беше в безопасност.
Сервилия разказа на сина си за смъртта на баща му по начин, който нямаше да позволи никога на момчето да изпитва към убиеца му Гней Помпей „Велики“ други чувства, освен омраза и недоверие. Момчето слушаше за злодеянията на пиценското парвеню, кимаше с глава и се мъчеше всичко да запомни. Дали това, че няма да се радва повече на бащина закрила, го измъчваше или тревожеше, никой не можеше да разбере.
Малкият Брут беше дребничко, слабичко детенце с тънки като клечки крака и изпито лице. И очите, и косите му бяха катраненочерни, имаше мургава кожа и личицето му беше достатъчно мило и симпатично, за да се самозалъгва майка му, че ще израсне хубавец. Учителят му шумно хвалеше способностите му да чете, пише и смята (това, което учителят премълчаваше, беше пълната неспособност на момчето да прояви каквото и да е въображение и самостоятелност). Разбира се, Сервилия нямаше ни най-малко намерение да прати синчето си на публично училище, където да се смеси с чужди момчета и момичета. Той беше твърде чувствителен, твърде умен, твърде скъпоценен, за да го излага на подобни опасности!
Само трима представители на семейството благоволиха да й поднесат съболезнованията си. Дори от тях двете жени не бяха кръвни роднини на вдовицата.
Сега многолюдната челяд на Цепион и Ливия Друза беше оставена под попечителството на единствения жив роднина — вуйчо Мамерк. Той беше оставил шестте сирачета, сред които и осиновеният син на брат си Марк Друз под грижите на една братовчедка по линията на Сервилий Цепионите и нейната възрастна майка. Двете жени, Гнея и Порция Лициниана счетоха за нужно да се отбият у някогашната си храненица — проява на любезност, на която самата Сервилия изобщо не държеше. Дори и сега Гнея пазеше стриктно мълчание, респектирана от властната си майка. Вече трийсетгодишна, тя изглеждаше още по-грозна и по-плоска, отколкото преди години. През цялото време разговора водеше майка й Порция.
— Е, Сервилия, никога не съм си представяла, че ще останеш толкова рано вдовица. Искрено съжалявам за теб — разправяше старата дама. — Винаги ми се е струвало странно как така Сула не вписа мъжа ти и свекъра ти в черните списъци. Предполагах, че го е сторил заради теб. Щеше да бъде доста фрапиращо, ако Сула беше проскрибирал свекъра на племенницата на собствения си зет. Но мен ако ме питаш, беше длъжен да го стори. Старият Брут винаги държеше страната на Гай Марий, а двамата с Карбон бяха близки. Навярно бракът ти със сина му ги спаси и двамата. От Марк Юний би се очаквало да си вземе поука, не мислиш ли? А той какво? Отиде да помага на глупак като Лепид! Всеки човек с малко ум в главата щеше да разбере, че тази работа върви на зле.
— Така е — съгласи се Сервилия, без да издава с нищо чувствата си.
— И аз съжалявам — рече Гнея, колкото да се чуе гласът й. Но в погледа на Сервилия не се четеше нито симпатия, нито съжаление към бедната й братовчедка; тя не я ненавиждаше, колкото ненавиждаше майка й, но дълбоко я презираше.
— Какво ще правиш сега? — попита Порция.
— Ще се омъжа възможно най-скоро.
— Ще се омъжиш! Няма да е уместно за жена в твоето положение.
— Предполагам, че никой не те е искал.
Порция Лициниана гордо стана от стола си и троснато изрече:
— Изпълних дълга си, изказах ти съболезнования. Хайде, Гнея, време е да си вървим. Не трябва да пречим на Сервилия да си намери нов съпруг.
„Съжалявам, че нямах камъни да ви изпратя“ — мислеше си самодоволно Сервилия, щом те
