— Много хора имат шесто чувство! Познавам разни старици, които също имат шесто чувство. Познавам и адвокати, които едва ли мислят за нещо друго, освен за параграфите в законите, но пак са надарени с шесто чувство. Кое все пак те кара да мислиш, че тя има шесто чувство?
— От самото начало знаеше, че ще я изплашиш много повече, отколкото тя — теб.
В продължение на цял месец времето се беше „стегнало“, както би се изразила майката на Квинт Серторий. През нощта температурите падаха много под точката на замръзване, през деня почти не се усещаше промяна. Небето беше ясно, снегът по земята се превръщаше на ледена кора. Но след мартенските иди настъпи жестока буря, изви се снежна виелица и дебели преспи затрупаха цялата област. Спартак реши отново да опита късмета си.
Там, където римският вал се опираше в планинския склон — от страната на Сцилей, и защитата се поемаше от най-старите Красови легиони, всички сто хиляди оцелели — войници и цивилни — от ордата на Спартак се хвърлиха в общ щурм. Под сипещия се сняг успяха да прехвърлят мостове през рова и да се покатерят на палисадата. За целта бунтовниците използваха всичко — дървени трупи, камъни, човешки трупове, дори купчини от плячката. Подобно на призраци неясните силуети на бегълците се открояваха на фона на заснеженото небе, катереха се един след друг по образуваната рампа и отново се губеха сред снежните преспи. Никой не ги посрещна — Крас беше пратил вест до началника на легиона да стои в лагера си и да не предприема нищо.
Дезорганизирани и без ясна представа накъде да продължат, бунтовниците се пръснаха във всички посоки без всякаква надежда, че предводителите им ще успеят да ги съберат в общ строй. Докато бойците — навикнали на известна дисциплина и способни по-лесно да се придвижват на групи — се изтегляха на север начело със Спартак, Каст и Ганик, огромният брой от жените, децата и старците се изгубиха сред виелицата и вместо подир войската се залутаха из горите на планината Сила. Там, сред камъните, коренищата и храстите, мнозина намериха смъртта си. Онези, които доживяха края на виелицата, попаднаха на близките села, където веднага бяха разпознати и избити.
Не че Марк Лициний Крас се интересуваше от съдбата на невъоръжените бунтовници. Когато снеговалежът отслабна, римляните събориха лагерите си и осемте легиона се построиха на Вия Попилия, подгонвайки бегълците. Крас се придвижваше бавно и предпазливо, като още веднъж доказваше приликата си с воловете. Пък и нямаше смисъл да преследва Спартак: вместо да влиза в открито сражение с него, той разчиташе на студа, глада и най-вече на липсата, на каквато и да е спасителна цел. Бунтовниците рано или късно щяха да се уморят да отстъпват без посока и легионите щяха да ги застигнат. По-добре беше Крас да пази своя обоз по средата на строя, да върви бавно, според скоростта на волските каруци, и да чака Спартак сам да се умори от гонитбата.
Съгледвачите на Крас имаха много работа. Нито за миг не изпуснаха бегълците от поглед. Когато наближи краят на март, Крас научи, че войските на Спартак са достигнали бреговете на река Силар и са се разделили на две. Едната половина от бунтовническата армия беше продължила по Вия Попилия към Кампания. Другата половина, под командването на Каст и Ганик, беше свърнала на изток и по долината на Силар беше поела към планините.
— Чудесно! — рече Крас. — Нека оставим Спартак за известно време и съсредоточим усилия да се отървем от двамата самнити.
Скоро съгледвачите донесоха, че Каст и Ганик не са отишли далеч — били се натъкнали на малкия и богат градец Волцей и за пръв път от два месеца насам имали с какво да се нахранят. Нямало защо Крас да бърза!
Когато четирите легиона, строени пред обоза на Крас, се появиха в далечината, войската на Каст и Ганик бе твърде заета с ядене и крадене, за да ги забележи. Бунтовниците се бяха пръснали из областта, без да построят дори лагер. Бяха издигнали безразборно палатките си по бреговете на малко езеро, което по това време на годината им осигуряваше сладка питейна вода. Зад езерото се издигаше планина. Крас веднага разбра какво трябва да направи и реши да не чака другите четири легиона, които се движеха зад обоза.
— Помптин и Руф, ще вземете дванайсет кохорти и ще се промъкнете от другата страна на планината. Когато се изкачите до билото, нападайте веднага — така ще се озовете в самия център на техния, хммм… да речем, лагер. Щом забележа, че нападате, аз на свой ред ще ги ударя оттук.
Планът
— Нямахме късмет — призна Крас. — Нищо, следващия път ще успеем.
На няколко пъти се разразяваха бури, които забавиха придвижването и на Спартак, и на Марк Крас. И двете армии не се отдалечаваха от бреговете на Солар, но по всичко изглеждаше, че този път Спартак се кани да изостави Вия Попилия, докато Каст и Ганик щяха да опитат вместо него късмета си в Кампания. Крас се държеше далеч зад едните и другите, подобно на паяк, който дебне жертвите си. След като осемте му легиона се бяха събрали на едно място, и той имаше намерение да раздели силите си на две. Беше сигурен, че няма кой да нападне обоза му. Два легиона пехота и цялата налична конница бяха поставени под командването на Луций Квинций и Тремелий Скрофа. Те имаха заповед да следят онази част от армията на Спартак, която щеше да отбие встрани от Попилиевия път, докато самият Крас щеше да продължи гонитбата към Кампания.
Крас продължи напред. Цезар, който служеше при него, можеше само да се удивлява на изключителната упоритост и желязното търпение на началника си. При Ебур, малко на север от бреговете на Силар, Крас най-сетне догони армията на Каст и Ганик и я унищожи. Трийсет хиляди бунтовници загинаха на бойното поле, подмамени в поредния капан; само неколцина щастливци успяха да пробият през римските редици и с бягство да се присъединят към Спартак.
Най-голямо удоволствие на всеки войник от легионите на Крас беше намереният обоз — вътре все още се пазеха петте орела, които Спартак беше отнемал при победите си над различните римски армии, както и двайсет и шест знамена на кохорти, и фасциите, принадлежали на петима претори.
— Погледни само! — сияеше от щастие Крас. — Има ли по-прекрасна гледка от това?
Сега той трябваше да докаже, че при нужда може да се придвижва и бързо. Луций Квинкций му прати вест, че заедно със Скрофа са попаднали в капан — без да са претърпели големи загуби — и че Спартак все още бил близо до тях.
Крас се притече на помощ.
Голямото начинание беше пропаднало. Спартак бе останал само с част от огромната си доскоро войска и вървеше нагоре по течението на река Танагър. Единственото, което можеше да се похвали, че притежава, бяха Алузо и синът му.
След като успехът срещу Квинкций и Скрофа се оказа скромен — конницата на римляните, по-бърза и маневрена от пехотата, бе успяла да прикрие двата легиона и да им отвори път за отстъпление, — Спартак нямаше намерение да се изтегля надалеч. В района се беше натъкнал на три градчета, които имаха с какво да нахранят войската поне на първо време. Но какво щеше да го чака в съседната долина и по-нататък, той не знаеше. Наближаваше пролет, хамбарите бяха поопразнени, а зеленчуци още нямаше; дори кокошките изглеждаха някак мършави, а прасетата се бяха изпокрили из дълбоките гори. Някакъв неприятен тип от Потенция беше бил километри път, само и само да посрещне Спартак и да му съобщи, че в Брундизий очаквали всеки момент да пристигне Варон Лукул с цялата римска армия от Македония — сенатът вече му бил наредил да се присъедини незабавно към Крас.
— Дните ти са преброени, гладиаторе! — хилеше се в лицето му непознатият. — Рим е непобедим!
— Би трябвало да ти прережа гърлото! — рече му с досада гладиаторът.
— Хайде, направи го! Това и очаквах! И не ме е грижа!
— Тогава няма да ти окажа честта да умреш като достоен човек. Върви си у дома!
