никой от легатите му не можеше да си обясни, затова се водеха и безконечни спорове. В интерес на истината пренебрегнатите офицери по-скоро се учудваха, отколкото обиждаха. Крас не беше човек с приятели — преди да започне да кани по-често при себе си Цезар, той бе прекарвал времето си в усамотение, затова и никой колега на Цезар не можеше да се чувства пренебрегнат. Ако останалите недоумяваха, то беше заради неестествения характер на подобна дружба. Между Крас и Цезар имаше шестнайсет години разлика, единият беше алчен, другият — небрежен спрямо всичко материално, единият се интересуваше от литература и изкуство, другият напълно нехаеше. Хора като Луций Квинкций познаваха Крас от години, бяха участвали заедно с него във всякакви политически и търговски игрички, но така и не бяха успели да се нарекат негови близки приятели. Но сега, след като бе привикал военните трибуни два месеца по-рано от обичайното, той сам бе потърсил контакт с Цезар и младежът не беше отказал.
Всъщност обяснението беше елементарно. И Крас, и Цезар си даваха сметка, че влиянието им ще продължава да расте и за в бъдеще, тъй като и двамата имаха едни и същи политически амбиции. Ако не бяха усетили, че са сродни души, едва ли щяха изобщо да разговарят. Но след като се бяха опознали, това, което откриваха един у друг, ги правеше още по-близки. У Крас коравият характер личеше отдалеч, но той се откриваше и у младия, чаровен Цезар; ако Крас беше изгубил всякакви илюзии относно събратята си римски аристократи, същото важеше и за Цезар; ако Крас гледаше във всяка ситуация да действа по най- прагматичния начин, същото вършеше и Цезар; ако Крас мразеше лукса и разкошния живот, това важеше и за Цезар.
Разликите между двамата бяха съвсем повърхностни, затова пък до такава степен се набиваха в очи, че криеха приликите: Цезар Хубавеца си беше спечелил репутация сред слабия пол, граничеща с легендите — за разлика от него Крас никога не изневеряваше на жена си. Цезар беше сред блестящите представители на изящната мисъл, докато Крас предпочиташе простотата. Двамата бяха странна двойка. Така поне отсъждаха всички техни странични наблюдатели, които започнаха да усещат политическата тежест на Цезар. Ако не беше човек с тежест, защо Марк Крас ще си губи времето с него?
— Довечера ще вали сняг — каза Крас. — А на сутринта тръгваме на поход. Вместо да се спираме пред снега, нека го използваме.
— Ще бъде толкова по-добре — въздъхна Цезар, — ако календарът ни се съобразяваше с годишните времена! Понякога се нервирам само при мисълта как може такова нехайство!
Крас го погледна учуден.
— Какво те безпокои?
— Това, че вече се водим февруари месец, а навън тепърва става студено.
— Говориш като грък. Стига човек да знае датата и да протегне ръка през вратата да усети колко е студено, какво значение има?
— Има значение за това, че сега всичко е една бъркотия! — ядосваше се Цезар.
— Ако светът не беше такава бъркотия, човек трудно би направил пари.
— Искаш да кажеш, трудно би скрил направените пари — усмихна се младият мъж.
Когато наближиха Сцилей, съгледвачите съобщиха, че Спартак и войската му все още са на малкия полуостров встрани от пристанището, но имало изгледи в съвсем скоро време да се преместят. Бунтовниците били изяли всички запаси на областта.
Крас и Цезар вървяха най-отпред на колоната, където бяха строителните части и тяхната конна охрана. Крас разчиташе на конницата си, защото знаеше, че Спартак не притежава такава. Беше опитал да научи част от пехотата си да язди кон, за целта дори се бе опитал да обязди дивите коне из планините и горите на Лукания, но нито хората, нито животните се оказаха склонни да свикнат едни с други.
Снегът валеше непрестанно, но времето беше спокойно. Двамата пълководци и войниците зад тях вече бяха проникнали в непосредствена близост с естествения триъгълник, който Спартак беше отцепил при идването си. Дори бунтовниците да бяха поставили наблюдатели из околността, те очевидно не се стараеха. Никъде не забелязваха жива душа. Разбира се, снегът ги криеше, понеже не само ги обличаше всички в бяло, но заглушаваше гласовете и тропота на копитата.
— По-добре, отколкото си представях — рече със задоволство Крас и даде знак на всички да се прибират в лагера — ако построим палисада с ров между тези два склона, ще затворим всички пътища за изтегляне на Спартак.
— Няма да успеем да ги задържим дълго — възрази Цезар.
— Ще ги задържим, колкото ни е нужно. Искам да гладуват, искам да се вкочанясат от студ, искам да изпаднат в пълно отчаяние. И когато най-после пробият, да се насочат право към Лукания.
— Последното поне ще стане. Ще търсят слабото ни място, а то не е на юг. Предполагам, че с копаенето ще се заемат консулските легиони?
— Консулските легиони ще копаят на общо основание с всички останали. Нашият вал трябва да е готов до най-много осем дни. Това означава, че и най-старите ветерани ще работят заедно с новобранците, пък и физическите упражнения ще ги сгряват в студа.
— Ще се заема със строежа — предложи Цезар, но с тайната надежда, че Крас няма да приеме.
Крас отказа.
— Много бих се радвал, но няма как. Най-висш от всички легати е Луций Квинкций, работата се полага на него.
— Жалко. У него има твърде много служебно мислене.
Дали мислеше служебно или не, Луций Квинкций се захвана със строежа на защитния вал с огромен ентусиазъм. За щастие на Крас и армията бившият народен трибун не стигна дотам, че да отнеме техническите задачи от ръцете на инженерите. Цезар с право предположи, че Квинкций не разбира от строеж на крепостни съоръжения.
Преградният ров беше пет метра широк и пет метра дълбок и заемаше цялата ширина между двата склона. От изровената пръст римляните успяха да издигнат висок вал, укрепен с дървена палисада и наблюдателни кули. От единия до другия край на клисурата имаше десетина километра, но с големи усилия легионите успяха да построят съоръжението в рамките на осем дни. Зад стената бяха издигнати осем отделни укрепени лагера — по един за всеки легион; Крас разчиташе на достатъчно войници да защитават всяка точка от вала.
Спартак научи за идването на Крас в мига, в който римляните се захванаха за работа. Нищо чудно да е знаел и от по-рано, но действията на римляните малко го интересуваха. Изведнъж му беше дошла идеята да се сдобие със салове и беше натоварил войската си със сглобяването им. Саловете щяха да бъдат повлечени през протока с рибарските корабчета на сцилейци. Според римляните, които го наблюдаваха отдалеч, той залагаше на бягството през морето. Явно бунтовникът до такава степен имаше вяра в успеха на начинанието си, че не се тревожеше от отрязването на всякакъв сухопътен изход. Дойде денят, когато масовото бягство по море започна. Всички свободни от строителна повинност римляни се покатериха по склоновете на близката планина Сила да наблюдават какво ще се случи в залива на Сцилей. Това, което се случи, беше пълна катастрофа. Онези салове, които се оказаха достатъчно устойчиви, за да поемат на борда си товар, не можеха да излязат от пристанището, камо ли да плават из развълнуваното море. Малките рибарски корабчета нямаха достатъчно тяга да влачат след себе си толкова тежки съдове.
— Ако не друго, то поне не изгубиха много хора в морето — отбеляза Цезар пред Крас, докато двамата следяха действията на врага.
— А това — отговори Крас — едва ли ще зарадва Спартак. Той май се надяваше, че ще се отърве от гладните гърла.
— Аз пък мисля — не се съгласи Цезар, — че Спартак обича хората си. Всеки самообявил се цар ще обича поданиците си.
— Какво значи „самообявил се“?
— Наследствените царе, които от рождение знаят, че ще управляват, губят връзка с народа и нехаят за него — обясни той, който добре познаваше един наследствен цар. Посочи с пръст бреговете на залива, където кипеше трескава дейност. — Казвам ти, Марк Крас, този човек изпитва чувства и към най- неблагодарните представители на ордата! Ако не беше така, отдавна да ги е зарязал. Чудя се кой ли ще е
