изпитваше желание да й съобщи до каква уговорка се е стигнало; може би това, което тя бе видяла от бъдещето, бе неговата смърт в морето — единственото обяснение защо няма да стигне Сицилия. Но най- накрая Алузо изкопчи всичко от мъжа си и за негово голямо учудване кимна доволно.
— Добра цена — похвали го. — Ще си върнеш парите за сметка на сицилийци.
— Нали никога нямаше да стигна до Сицилия?
— Това беше вчера, видението се оказа лъжливо. Днес прогледнах много по-добре. Всичко е наред.
И така, две хиляди таланта злато бяха извадени от волските каруци и натоварени на красивата квинкверема със златопурпурно платно, която беше довела Фарнацес и Мегадат в Сцилей. Гребците налегнаха тежките гребла и ветроходът бавно се отдалечи от пристанището.
— Като стоножка — подхвърли Алузо.
Спартак се засмя.
— Права си, като стоножка! Може би затова не я е страх от Сцила!
— Много е голяма, за да я лапне Сцила.
— Сцила навярно представлява няколко заострени скали под водата — предположи Спартак.
— Сцила — отвърна Алузо — е нещо реално.
— До пет дни ще разбера от личен опит.
Пет дни по-късно първата група от пет хиляди войници се строи в пристанището на Сцилей. Всеки войник държеше багажа до себе си, шлема — на главата си, а вътре в душата си таеше ужасен страх. Щеше да плава между Сцила и Харибда! Това, което вдъхваше известна смелост у хората, бяха разговорите с местните рибари, които ги успокоиха Сцила и Харибда съществували, твърдяха рибарите, но те знаели магията, с която да приспят чудовищата, и щели да я използват.
Времето се беше задържало хубаво през всичките пет дни, морето беше спокойно, но пиратите не се появяваха. Спартак извика при себе си Каст и Ганик. Решиха да оставят петте хиляди войници в пристанището за през нощта. Мина шестият ден, седмият, осмият… Пиратите продължаваха да се бавят. Десет дни минаха от уговорката, петнайсет. Петте хиляди войници отдавна бяха пратени обратно в лагера, но Спартак напразно стоеше по цял ден на височината при входа на пристанището, напразно се взираше в далечината на юг. Щяха да дойдат.
— Излъгаха те — каза най-накрая Алузо на шестнайсетия ден, когато Спартак дори не си направи труда да отиде до наблюдателницата.
— Излъгаха ме — съгласи се той.
— Ех, Спартак, светът е пълен с лъжци и мошеници — възкликна тя. — Поне няма защо да страдаш от угризения — каквото направи, направи го от добри намерения. Ти си като баща на всички тези нещастни люде! Виждам в далечината, отвъд морето, дом за нас двамата. Виждам го толкова ясно, че бих могла да го докосна с ръка. И все пак никога няма да го достигнем. Още от първия път, когато прочетох предсказанието на кокалите, знаех, че така ще стане. Но оттогава насам кокалите все ме лъжеха. Лъжци и мошеници, това е, всички са лъжци и мошеници! — Очите й засвяткаха и тя отново изръмжа. — Но ти се пази най-вече от онзи, които идва през снега!
Спартак дори не я слушаше. Беше се разплакал като малко дете.
— Станах на посмешище — сподели той пред помощниците си Каст и Ганик скоро след това. — Ония си заминаха с парите и още тогава са знаели, че няма да се върнат. Платих им две хиляди таланта.
— Не е твоя вината — успокои го Ганик, който рядко се обаждаше. — Дори в сделки като тази човек разчита на известна почтеност у партньора.
Каст вдигна рамене.
— Тия не са търговци, Ганик, те не са свикнали да дават, а само да вземат. Пиратът се е родил, за да краде.
— Е, историята приключи — въздъхна Спартак. — Трябва да мислим за бъдещето си. Трябва да издържим в Италия до лятото, тогава ще наемем цялата рибарска флотилия в Кампания и Регий и ще се пренесем в Сицилия.
Разбира се, Спартак знаеше за съществуването на нова римска армия на полуострова, но след като толкова време беше обикалял безнаказано цялата страна, малко го интересуваха действията на римляните. Дори съгледвачите му страдаха от леност, а той не се интересуваше от докладите им. През последните няколко месеца той все по-малко гледаше на себе си като на пълководец, застанал начело на непобедима армия. Вместо това се чувстваше истински патриарх на цял един народ — не цар, а патриарх на деца без баща и без дом. Как щеше да ги поведе отново по пътищата? С какво щеше да ги изхрани?
Когато Крас потегли на поход, с него вървеше същинска военна машина с една-единствена цел — изтребването на всички бунтовници. Проконсулът нямаше защо да бърза. Знаеше точното местоположение на жертвите си, даваше си сметка, че Спартак иска да се прехвърли в Сицилия. За Крас това не беше от никакво значение. Ако се наложеше, щеше да се бие и на сицилийска земя. Беше установил връзка с провинциалния управител Гай Верес и бе получил уверения, че сицилийските роби не са в състояние да започнат трето въстание срещу Рим дори при идването на Спартак. Верес вече бе вдигнал на крак местните милиции, разполагайки ги в околностите на Пелор. Каквито редовни войски имаше, смяташе да пази за по- нататък, ако войната наистина се прехвърлеше на острова. Той нямаше намерение да влиза в активни действия, преди Крас да е дошъл достатъчно близо.
Но нищо подобно не се случи. Огромната армия на Спартак продължаваше да стои при Сцилей. Очевидно не бяха намерили кораби, с които да преминат морето. Най-накрая Гай Верес писа на Крас:
„Тук се носят любопитни слухове, Марк Крас. Изглежда, че Спартак е влязъл в контакт с пиратските главатари Фарнацес и Мегадат. Помолил ги е да прекарат двайсет хиляди души войска от Сцилей в Пелор. Пиратите се съгласили срещу цена от четири хиляди таланта сребро. От тях две хиляди искали да получат като предплата, останалите — щом свършат цялата работа.
Спартак им дал две хиляди таланта и те си заминали. Представям си как са се смели! За едно голо обещание са прибрали баснословна сума. Някой би казал, че са постъпили глупаво, ако не са изпълнили поръчката — така щели да изкарат още две хиляди таланта. Но, изглежда, Фарнацес и Мегадат предпочели да си приберат половината богатство и повече да не се занимават. Явно не са останали с добри впечатления от Спартак.
Мен ако ме питаш, Спартак не е никакъв пълководец. Фарнацес и Мегадат го измамиха със същата лекота, с която един римски търговец ще измами апулийските събратя. Да имахме сериозна армия на италийска земя, отдавна да сме се разправили с него. Това, на което той разчита, е численото превъзходство. Но когато се изправи срещу теб, Марк Крас, светът ще му стане тесен. Спартак не се радва на късмет, докато ти, скъпи Марк Крас, вече си доказал, че Фортуна те закриля.“
Когато изчете и последното изречение, Цезар прихна да се смее.
— Тоя какво иска? — попита той, като върна писмото на Крас. — Да няма нужда от заем?
— На него не бих дал никога — рече Крас. — На Верес му се вижда краят.
— Надявам се да си прав! Откъде знае подробности какво се е случило между Спартак и пиратите?
Крас се ухили и в същия миг лицето му се подмлади, а в очите му заиграха палави искрици.
— О, предполагам, че всичко са му разказали, след като е поискал своя дял от двете хиляди таланта.
— Мислиш ли, че наистина са му дали нещо и на него?
— Без съмнение. Нали тъкмо той им позволява да използват Сицилия за своя?
Двамата седяха в палатката на главнокомандващия, в укрепения лагер при град Терина, някъде по протежението на Попилиевия път. Намираха се на сто и петдесет — двеста километра от Сцилей. Беше началото на февруари, зимата най-сетне бе дошла. Двамата се топлеха на запалените мангали.
Защо Марк Крас бе избрал от всички свои офицери тъкмо двайсет и осем годишния Цезар за компания,
