с врага. След като Спартак се намираше далеч от Фирм Пицен, това нямаше да е трудно. Обаче гладиаторът беше повел основните си сили далеч преди обоза — след като беше унищожил всички вражески сили в Северна Италия, нямаше защо да се бои за провизиите и спомагателните части. В крайна сметка бунтовниците се показаха при Фирм Пицен почти по същото време, когато командването на лагера беше поето от Мумий.
Нямаше как да се избегне открито сражение. Мумий стори всичко по силите си, но не можеше да помогне (Цезар и останалите трибуни бяха в същото положение) на войската. Офицерите за пръв път виждаха войниците, които трябваше да командват, на легионерите все още им липсваше опит, а което беше най-лошото — след преживените поражения името на Спартак им вдъхваше ужас. Това, което се разигра край Фирм Пицен, не може да се нарече сражение — спартаковите войници прегазиха лагера и изплашените консулски войници се спасяваха на всички посоки. Захвърляха оръжията си, дори сваляха шлемовете и броните да не ги бавят в бягството. По-мудните загинаха на бойното поле, но повечето успяха да се измъкнат невредими. Без да си дават труд да ги преследват, бунтовниците продължиха своя поход на юг. Направиха само няколко часа почивка, колкото да съберат плячката.
— Не можеше да го предотвратиш — успокояваше Цезар Мумий. — За всичко са виновни нашите разузнавачи.
— Марк Крас ще се ядоса! — каза Мумий.
— Меко казано — съгласи се мрачно Цезар. — И все пак мнението ми за бунтовниците е, че са недисциплинирани варвари.
— Какво от това. Сто хиляди души, че и повече!
Лагерът им беше на някакъв хълм и следяха с поглед отминаващите Спартакови войски. Цезар, който имаше силно зрение, посочи някаква точка в далечината.
— Войниците са не повече от осемдесет хиляди, може би дори по-малко. Това, което виждаме пред себе си в момента, са придружителите на войската — жени, деца, мъже, които по една или друга причина не носят оръжие. Поне петдесет хиляди души. Спартак си е вързал камък на врата. Води със себе си семействата и имуществото на доброволците си. Това не е армия, Марк Мумий, а цял народ от бездомници.
Мумий отмести поглед встрани.
— Е, нямаме причина да стоим. Марк Крас така и така ще научи какво се е случило. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Войската на Спартак ще отмине до ден-два. Бих предложил да не мърдаме, преди да са се изтеглили съвсем. След това ще успеем да съберем отново оцелелите войници. Ако не го направим сега, ще избягат и повече няма да ги видим. Мисля, че Марк Крас ще се радва на всеки войник, който успеем да му заведем — предположи Цезар.
Мумий изгледа военния трибун с известен интерес.
— Ти си разумен човек, Цезаре. Мисля, че си прав. Би трябвало да съберем останките от консулската армия и да ги вземем със себе си. Иначе гневът на нашия началник няма да знае граници.
Пет кохорти войници бяха загинали между съборените палисади на лагера. Повечето центуриони бяха предпочели да загинат, вместо да изоставят подчинените си. Но войници за петнайсет кохорти бяха оцелели. На Мумий му бяха нужни единайсет дни, за да ги събере на едно място. Задачата не беше трудна — бяха толкова изплашени, че дори не мислеха да възразяват.
По туники и сандали петнайсетте кохорти бяха отведени при Крас, който се беше преместил на лагер при Бовиан. Беше успял да засече някакъв вражески отряд, който се беше насочил в западна посока, избивайки шест хиляди души. Но самият Спартак начело на останалата си армия вече бе далеч — по пътя за Венузия. Крас предпочете да не го преследва с по-малката си армия сред толкова негостоприемни области. Беше дошъл декември, но тъй като календарът изпреварваше годишните времена с четирийсет дни, зимата беше още далеч.
Пълководецът изслуша обясненията на Мумий, без да казва нищо.
— Не мисля, че си виновен, Марк Мумий — каза най-накрая Крас, — но какво да правя с петнайсет кохорти войници без оръжие, които никога няма да намерят смелост да се бият с врага?
Никой не отговори. Крас обаче знаеше какво ще направи, така че въпросът беше риторичен. Околните усещаха, че е намислил нещо, но никой не подозираше какво точно.
Проконсулът огледа лицата на всички офицери.
— Колко души са това? — попита той.
— Седем хиляди и петстотин, Марк Крас. По петстотин души в кохорта — отговори Мумий.
— Ще извършим заколение — рече Крас.
Настъпи дълбоко мълчание. Никой не смееше да помръдне.
— Нека утре, при изгрев-слънце, цялата армия мине на парад. Всичко трябва да е готово. Цезаре, ти си понтифекс ти ще ръководиш церемонията. Измисли на кое божество трябва да поднесеш жертва. Юпитер Оптимус Максимус или някое друго?
— Мисля, че трябва да поднесем жертва на Юпитер Статор, Марк Крас. Той трябва да поддържа бойния дух и да не позволява на войниците да бягат. А също на Сол Индигес и на Белона. Жертвата трябва да бъде черно мъжко теле.
— Мумий, ти и военните трибуни ще теглите жребий. Но без Цезар.
След което Крас ги освободи. Никой не смееше да проговори на излизане от палатката.
Призори шестте легиона на Крас се бяха строили на плаца; срещу тях, строени в десет редици по седемстотин и петдесет души, стояха войниците, подлежащи на ликвидиране. Мумий си беше дал доста труд да измисли най-бърз и ефективен начин за изпълняване на задачата, тъй като при заколение на хора декурията беше най-удобната единица. Излишно е да се отбелязва, че бе успял да осигури необходимата материална база за церемонията.
Всички стояха по местата, които Мумий и военните трибуни им бяха отредили — облечени в туники, обути в сандали, но всеки с тояга в ръка. Всеки от войниците носеше номер от едно до десет в рамките на колоната. Обвинени в проява на страх, войниците трепереха от страх. Нямаше и едно момче, което да не се тресе от нерви, лицата им бяха застинали в предсмъртен ужас и дори в това студено утро едри капки пот се стичаха по челата им.
— Горкичките — сподели Цезар пред колегата си Гай Попилий: — Така и не знам кое ги плаши повече — жребият да ги превърне в жертва или в убийци. Та те дори не са способни да убиват.
— Много са млади — отбеляза с тъга Попилий.
— Това обикновено е предимство — отвърна Цезар. Беше облякъл жреческата си тога — пищна дреха на широки алени и морави линии. — Какво е вкусил от живота човек на седемнайсет-осемнайсет години? Те нямат нито жени, нито деца, няма за кого да се тревожат. Младостта е буйна, търси как да даде простор на разрушителните импулси. По-добре да го сторят по време на сражение, вместо да се наливат с вино из кръчмите. Така поне вършат нещо полезно за държавата.
— Ти си жесток човек — засегна се Попилий.
— Не съм. Просто разсъждавам.
Крас беше готов. Цезар се насочи към мястото, където щеше да бъде поднесена жертвата на боговете. Закри глава с гънките на тогата си. Всеки легион си имаше собствен жрец и авгур, та един от военните авгури прегледа черния дроб на черното теле. Но тъй като децимацията беше акт, който можеше да провежда само проконсул, религиозната церемония също трябваше да се проведе под ръководството на висш духовник. Цезар беше единственият в армията и на свой ред трябваше да провери да не би авгурът да е сбъркал. След като на висок глас обяви, че трите божества — Юпитер Статор, Сол Индигес и Белона — са приели жертвата, той прочете заключителните молитви и даде знак на Крас, че може да започва.
Уверен в благоволението на боговете, Крас на свой ред заговори. Беше се качил на висок трибунал от едната страна на опозорилите се войници. До него стояха и легатите му. Единственият от военните трибуни, който стоеше редом с пълководеца, беше Цезар — останалите се бяха наредили около голяма маса между ветераните и кохортите на осъдените — те трябваше да изтеглят жребия.
