Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

от легионите, а? И си станал тракиец чак на арената!

Спартак се изчерви от яд.

— Не съм никакъв дезертьор. В мое лице виждате един почтен римски военен трибун, който беше несправедливо съден за бунт в Илирик. Намирате веригите за позорни? Как мислите аз се чувствах в моите окови, когато ме пратиха в прокълнатата школа на Бациат? Вериги за вериги, проконсуле Касий!

— Хайде, убивай ни, да не си губим времето! — подкани го Касий.

— Да ви убивам ли? О, не, нямам такова намерение — усмихна се Спартак. — Ще ви пусна на свобода сега, след като усетихте позора от това да носиш окови. Ще се върнете в Рим и ще обясните на сената кой съм аз и къде отивам. Както и ще го предупредите какво възнамерявам да направя, щом стигна целта си… И когато се прибера в Италия.

Манлий сякаш се канеше да му отговори, но Касий извърна глава и го стрелна с убийствен поглед. Легатът веднага се сниши.

— Кой си ти ли? Един обикновен бунтовник. Къде отиваш? Към окончателното си падение. Какво възнамеряваш да сториш — да загинеш. А какво ще сториш, след като се върнеш — ще бъдеш само една жалка сянка, която дори и в Подземното царство никой няма да забележи — изсмя се Касий. — Това ще разкажа на сената, и то с голямо удоволствие!

— Тогава разправете и това! — ядоса се докрай Спартак изправи се и като захвърли на земята бялата си тога, започна да си бърше краката в нея. — След себе си водя осемдесет хиляди души, добре въоръжени и научени да се бият като римляни. Повечето от тях са самнити и лукани, но дори и робите, които съм взел в армията си, са достойни и храбри бойци. В обоза си държа плячка за хиляди таланти. Сега съм се запътил към Испания, където да се присъединя към Квинт Серторий. Двамата с него ще нанесем окончателно поражение на римската армия в двете Испании, след което ще се върнем заедно в Италия. Вашият Рим няма никакви шансове срещу нас, проконсуле! До края на следващата година Квинт Серторий ще бъде римски диктатор, а аз — началник на конницата!

Касий и Манлий го бяха изслушали търпеливо, като изражението им на няколко пъти се промени — ту го гледаха с гняв и страхопочитание, ту с недоумения и дълбоко удивление. Но когато Спартак свърши със заканите си, в очите им имаше насмешка! И двамата отметнаха глави назад и прихнаха неудържимо. Спартак се изчерви. Какво толкова смешно беше казал? Да не би да се смееха на дързостта му? Или да го смятаха за луд?

— Ама, че си глупак! — рече Касий, когато се овладя. — Ама ти наистина си един най-обикновен селяндур! Да си чувал нещо за разузнаване? Разбира се, че не си! Каква е разликата между твоята дивашка орда и най-свирепите варвари от север? Разлика няма, това е истината! Не мога да повярвам, че не знаеш, но явно не си осведомен.

— Какво да знам? — попита Спартак, внезапно пребледнял. Вместо да се разгневи още повече от предизвикателното държане на Касий и да се засегне от обидите, той започна да се изпълва със страх.

— Серторий е мъртъв! Беше заклан от собствения си легат Перперна Вейентон миналата зима. В Испания няма повече бунтовници! Единствената войска, която ще срещнеш, са победоносните легиони на Метел Пий и Помпей Велики. А те всеки момент ще тръгнат обратно за Италия и ще унищожат дивашката ти орда!

При което Касий отново започна да се смее.

Спартак не желаеше повече да слуша. Закри ушите си с ръце и хукна при Алузо.

Родила син на Спартак, Алузо не знаеше какво да каже, за да го утеши; той беше скрил глава под червеното си наметало и горко ридаеше.

— Какво мога да направя? — питаше я Спартак. — Командвам армия без цел, стоя начело на цял един народ без родина!

Косата закриваше лицето на Алузо, която клекна с широко разтворени колене над чашата с кръв, ашиците и отсечената ръка на Бациат. Започна да удря кокалчетата с ръката, взираше се пред себе си и напяваше неразбираеми заклинания.

— Големият римски враг на запад е мъртъв — каза тя накрая, — но големият римски враг на изток е все още жив. Кокалите искат да отидем при Митридат.

Как не се беше сетил сам!

— Митридат ли? Разбира се, че Митридат! Ще пресечем Източните Алпи, ще нахлуем в Илирик. Оттам ще прекосим Тракия, ще излезем на бреговете на морето и ще се присъединим към Митридат. — Впи поглед в Алузо. — Тракия е твоята родина, жено. Няма ли да пожелаеш да останеш?

Тя презрително изсумтя.

— Родината ми е там, където си ти, Спартак. Дали са го разбрали или не, бесите са обречен народ. Няма племе на света, достатъчно силно, за да устоява вечно на Рим. Само велик владетел като Митридат може да се съпротивлява. Не, съпруже, няма да останем в Тракия. Ще се заселим в царството на Митридат.

Един от многото проблеми, които стояха пред толкова голяма армия, бе практическата невъзможност на върховния началник да общува с всички войници. Спартак свика всички бунтовници и започна да крещи, колкото му глас държеше, та да разберат за настъпващите промени. Вместо на запад, щяха да се обърнат отново на изток, да се върнат по Вия Емилия чак до Бонония, оттам да поемат по Аниевия път към Аквилея на североизток, а нататък — към Илирик. Някои го разбраха, но повечето — не. Някои, защото не бяха чули самия Спартак, ами някой им беше преразказвал, а други — защото не бяха пожелали да чуят. Мнозинството изпитваха старите италийски страхове и неприязън към източните деспоти. Квинт Серторий беше римлянин. Митридат си оставаше варварин, който се храни с италийски дечица и се готви да превърне целия свят в роби.

Армията отново потегли, този път на изток, но щом приближиха Бонония, недоволството сред войниците се засили и все повече хора се обявяваха против решението. Пътят до Испания беше цяла вечност, какво ли оставаше за Понт дето никой не знаеше къде точно се намира? Мнозина самнити и лукани — а те бяха мнозинство в армията — говореха само оскански и латински, но не разбираха и дума гръцки. Какво щяха да правят в страна като Понт, където се говори гръцки?

При Бонония войниците излъчиха сто души представители — легати, трибуни, центуриони и редови войници, които да говорят със Спартак.

— Не искаме да напускаме Италия — заявиха му те открито.

— И аз не искам да ви изоставям — отвърна той, преглъщайки огромно разочарование. — Без мен ще се разпаднете на множество армии, а римляните ще използват това и ще ви избият.

Когато делегацията си отиде, Спартак се обърна отново за помощ към Алузо:

— Аз съм един отчаян човек, жено. Не от външни врагове, не и от Рим. Те са твърде изплашени и не могат да разберат.

Алузо раздруса кокалчетата и ги хвърли на земята. После побърза да ги прибере в торбичката им. Това, което бяха предсказали, нямаше да изрече на глас; някои тайни трябваше да останат заключени в сърцата на жените, които бяха по-близки до майката земя.

— Тогава ще отидем в Сицилия — предложи. — Тамошните роби ще се вдигнат на въстание, за да ни посрещнат. Вече на два пъти са въставали. Нищо чудно римляните да ни оставят да се прехвърлим мирно в Сицилия. Стига да им обещаем, че ще осигуряваме достатъчно евтино жито на града, никой няма да има нищо против да се заселим в Сицилия.

Не можа да прикрие своята неувереност; Спартак усети това и за миг си помисли дали няма да е най- добре, ако отсега обърне войската си на юг и нападне самия Рим. Но като размисли, даде си сметка, че и този път у Алузо е проговорила мъдростта. Както винаги тракийката се оказваше права. Нека бъде Сицилия.

Да станеш понтифекс, означаваше да влезеш в най-тесния елит на политическата класа в Рим; авгурската колегия идваше по почест след тази на понтифексите, но за някои фамилии, които веднъж се