— Легати, трибуни, кадети, центуриони и редови войници — извика Крас с тънкия си, леко писклив глас. — Събрали сте се тук, за да присъствате на наказание толкова жестоко, че не е било налагано от поколения. Децимацията е едно от най-суровите наказания в римската армия и се налага само на войници, които са доказали с действията си, че са недостойни за римските легиони — това са войниците, които са изоставили орлите на своите легиони по най-позорен и неоправдан начин. Имах сериозно основание да накажа с децимация петнайсетте кохорти войници, които виждате пред себе си облечени в цивилни дрехи: тези хора бяха извикани на военна служба още в началото на годината и оттогава насам колкото пъти е трябвало да влязат в сражение, са се спасявали с бягство. При последното си бягство те извършиха и последното възможно престъпление на римския войник — изоставиха оръжията и доспехите си на бойното поле. Според мен никой от уличените в измяна към армията не заслужава да живее, но не е в моите правомощия да наказвам със смърт цяла армия. Това е прерогатив на сената. Затова ще се огранича с това, което ми позволява моят проконсулски империум, и ще накажа дезертьорите с децимация. Надявам се, че по този начин ще вдъхна на оцелелите достатъчно чувство на отговорност и стимул да се сражават като достойни римски легионери. Искам да докажа пред всички останали, мои стари и доказани бойци, че аз
Щом Крас свърши словото си, Цезар нервно се ослуша. Ако шестте легиона от ветерани акламираха думите на главнокомандващия, значи заповедта му получава съгласието на цялата римска армия. Ако посрещнеха речта му с мълчание, това можеше само да обещае войнишки бунтове. Никой войник не одобряваше децимацията, затова и никой римски генерал не я налагаше. Може би Крас, който се оказа един от най-хитрите и проницателни римски политици, щеше да докаже, че е и сред най-проницателните генерали?
Шестте легиона се разкрещяха с пълно гърло в подкрепа на проконсула. Цезар наблюдаваше Крас отблизо и усети облекчението му — значи и той не е бил съвсем сигурен!
Започна разпределянето на урните за жребия. Имаше седемстотин и петдесет декурии, което означаваше, че седемстотин и петдесет души ще умрат. Процедурата по тяхното определяне беше дълга, но Крас и Мумий бяха намерили начин да я ускорят с прекрасната организация. В огромен кош се намираха седемстотин и петдесет дървени плочки — на седемдесет и пет от тях беше изписано едно, на други седемдесет и пет — две, на още седемдесет и пет — три и така нататък, до десет. Таблиците бяха изсипани разбъркано, след което кошът беше здраво раздрусан. Военният трибун Гай Попилий трябваше да отброи по седемдесет и пет от тези плочки във всеки един по-малък кош. Тях останалите военни трибуни трябваше да използват за окончателното определяне на жребия.
Осъдените кохорти бяха подредени в десет редици, като всяка редица беше от своя страна разделена на седемдесет и пет декурии от по десет души. Всеки трибун трябваше да обходи своята редица от единия до другия край, да се спре пред всяка декурия и да извади някоя плочка от коша си. Извикваше на глас номера, съответният войник излизаше пред строя, а трибунът минаваше към следващата декурия.
Докато той вървеше, зад гърба му екзекуциите започваха. Но дори убийствата се извършваха по план и без излишно губене на време. Центурионите от шестте легиона на Крас, които не познаваха никого от осъдените на децимация кохорти, щяха да наблюдават изпълнението на присъдите. От наказаните кохорти само неколцина центуриони бяха оцелели, но и те не бяха помилвани, затова се намираха сред редовите войници. Легионерът, чийто номер се изтеглеше от трибуна, биваше умъртвен от деветимата си другари в декурията. Те трябваше да го бият до смърт с тоягите си. По този начин наказанието не беше спестено никому. Деветимата щяха да носят със себе си угризенията за смъртта на десетия.
Центурионите знаеха как трябва да се извърши всичко и обясняваха на войниците:
— Ти, клекни на земята и не мърдай!
— Ти, удряй по главата. Бий здраво, без милост.
— Ти, удряй и ти по главата. Все така.
Един по един деветимата се изреждаха с тежките сопи по главата на жертвата. Това, че удряха само по главата, беше своего рода хуманност, защото ако трябваше да бият по цялото тяло, агонията на осъдения щеше да се удължи. Но понеже малцина имаха смелост да удрят с все сила, другарите им отнасяха по повече от една тояга, а понякога сопите ги подминаваха. Но центурионите стояха на поста си, раздаваха заповеди, искаха от войниците да удрят по-силно и по-силно, така че всяка следваща екзекуция се извършваме по-бързо и по-ефикасно. Едно, че войниците се научаваха да удрят, второ, че се примиряваха с неизбежното.
Тринайсет часа бяха нужни, за да се проведе цялата децимация. Последните екзекуции се извършиха по тъмно, на светлината на факли. Най-накрая Крас можа да остави да почиват войниците — зрители, които цял ден не бяха подгъвали крак, за да наблюдават наказанията. Седемстотин и петдесетте тела на екзекутираните бяха струпани на трийсет клади, където бяха изгорени. Но вместо да бъде пратена на близките, пепелта на всеки от тях беше изхвърлена в помийните ями. Цялото имущество на убитите се конфискуваше в полза на държавната хазна, която трябваше да са възстанови загубеното бойно снаряжение.
От присъствалите на тази първа децимация от десетилетия никой нямаше да я забрави или да остане такъв, какъвто е бил преди нея. Повечето свидетели на масовата екзекуции бяха като белязани за цял живот. Дезертьорите трябваше да се прегрупират в четиринайсет кохорти с непълен състав, трябваше да преглътнат страха си и с действията си на бойното поле да докажат, че не заслужават съдбата на другарите си. Преди армията да тръгне на поход, от Капуа пристигнаха още седем кохорти от новобранци, които бяха обединени с четиринайсетте и сформираха два пълноценни легиона. И понеже за Крас легионите си оставаха все така чужди, командването им беше предадено отново на военните трибуни. Цезар, като избран с най-много гласове, стоеше начело на командването на Първи легион.
Докато Крас избиваше онези, които не намериха достатъчно смелост да излязат срещу армията на Спартак, самият Спартак организираше траурни игри в памет на Крикс под стените на град Венузия. Нямаше навик да прибира пленници, но след злощастната за Марк Мумий битка при Фирм Пицен той подкара като стадо пред себе си триста, че и повече души от консулските легиони. По целия път до Венузия триста души трябваше да изучават гладиаторския занаят, половината като гали, половината като траки, облечени в лъскави доспехи и бяха извадени на арената да се бият до смърт в памет на убития Крикс. Последният оцелял от гладиаторите беше екзекутиран по римски образец — първо го биха с камшик, а сетне му отсякоха главата. След като се опи от кръвта на тристате човешки жертви, сянката на Крикс потъна в заслужен покой.
Погребалните игри имаха и друга цел: войската да си почине и Спартак да използва времето, за да установи личен контакт с онези, които бяха намерили място в легионите му. Трябваше да убеждава мнозина, че единственият възможен дом за всички е остров Сицилия. Бунтовниците бяха опразнили всички хамбари и силози по пътя си, бяха натоварили на каруците в обоза планини от сирене, варива, зеленчуци и всякакви по-трайни плодове, бяха подкарали със себе си цели стада от овце и прасета, гъски и кокошки, и така си бяха осигурили повече провизии, отколкото би си позволила всяка редовна римска армия. Но зимата наближаваше, затова Спартак бързаше да прехвърли бунтовниците в Сицилия, преди да са настъпили студовете.
През декември армията продължи на юг и излезе на тарнетския залив, където беззащитните селяни, които обработваха плодородната равнина, трябваше да изгубят цялата си зимна реколта заедно с ранните зимни зеленчуци. При Турий — град, който Спартак беше плячкосал още в началото на своите обиколки из Италия, — бунтовниците свиха навътре в сушата, изкачиха долината на река Кратида и излязоха на Вия Попилия. Никъде не ги дебнеха римски войски. Без да бързат, бунтовниците пресякоха планината Брутий и слязоха при малкото рибарско пристанище Сцилей.
От другата страна на тесния проток се показваше Сицилия, отвъд една морска ивица, широка колкото голяма река. Но колко опасно бе пътуването през тази тясна морска ивица! В дълбините се бяха спотаили двете митични чудовища — Сцила и Харибда. До самия залив на Сцилей Сцила тракаше с безбройните си зъби — по три реда във всяка от устите на шестте й глави, докато кучешките глави, които стърчаха от корема й, надаваха своя пронизителен вой. Но дори някой кораб да успееше да мине, докато Сцила спи, той щеше да се натъкне на Харибда, която щеше да го погълне в своята бездънна паст, изсмукваща всичко в
