Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

робите са длъжни да си знаят мястото. И аз ще им го покажа. След като свърша с пленниците, повече никой няма да вдига робски въстания в римския свят.

Цезар беше свикнал да разсъждава бързо и да отгатва намеренията на другите, затова сега беше смутен — така и не знаеше какво всъщност има предвид Крас.

— Как ще го постигнеш? — попита той.

У Крас проговори старият счетоводител.

— Ами виж сега, ние държим точно шест хиляди и шестстотин пленници. Разстоянието от Капуа до Рим е точно сто трийсет и две римски мили, всяка от тях по пет хиляди стъпки. Това прави точно шестстотин и шейсет хиляди стъпки. Като разделим на шест хиляди и шестстотин, ще получим сто стъпки разстояние. Смятам да разпъна бунтовниците на кръстове — от Капуа до Рим по един кръст на всеки сто стъпки. И те ще останат да висят покрай пътя, докато не изгният и не се превърнат на голи скелети.

Цезар ахна.

— Ужасяваща гледка.

— Имам един въпрос — погледна го изпитателно Крас и на устните му се появи усмивка. — Как мислиш, ще е по-добре: дали да наредя всички кръстове от едната страна на пътя или да ги редувам?

— От едната страна на пътя — отговори веднага Цезар. — Имам предвид, ако смяташ да използваш Вия Апия, а не Вия Латина.

— О, да, Вия Апия. Той е абсолютно прав в продължение на десетки мили, а и не пресича големи възвишения.

— Тогава нека бъдат от едната страна на пътя — погледът ще ги обхваща по-лесно — усмихна се на свой ред Цезар. — По въпроса за кръстовете аз вече имам известен опит.

— Чух нещо такова — кимна Крас. — Така или иначе не мога да връча подобна задача на теб, не отива на военен трибун да се занимава с подобна черна работа. Ти си избран от народа магистрат, за мръсната работа си имаме „префектус фабрум“.

Тъй като въпросният „префектус фабрум“ — човекът, който се грижеше за всички технически проблеми около снабдяването на войската, — беше някогашен роб на Крас, научен от бившия си господар на акуратност, Крас и Цезар не се съмняваха, че работата ще бъде свършена както трябва.

И така, в края на юни Крас, неговите легати, старши и младши военни трибуни поеха на коне от Капуа на север по Апиевия път, съпровождани само от една кохорта пехотинци. От лявата им страна се издигаха хиляди дървени кръстове с окачени хора по тях. Крас дори сега не се беше показал великодушен: на нито един от шестте хиляди и шестстотин пленници не беше спестена дългата агония. Всички бяха вързани живи по кръстовете, осъдени да стенат с дни по цялото протежение на пътя.

Имаше хора, които специално дойдоха да видят кръстовете. Някои нарочно доведоха със себе си непослушните си роби да им покажат как господарите се възползват от своите права, щом се наложи. Но мнозина от свидетелите бързаха да се приберат у дома, а онези, които по силата на обстоятелствата трябваше да използват Апиевия път, се радваха, че кръстовете са само от едната страна и могат да гледат на другата. От разстояние гледката не беше толкова потискаща, та мнозина римляни се качваха на Сервиевите стени от двете страни на Капенската порта, за да наблюдават.

Бунтовниците висяха в продължение на осемнайсет месеца. Бавно изгниваха по кръстовете, докато кожата и месата им не се стопиха и не останаха само тракащи кокали. Крас не позволи мъртъвците да бъдат свалени от кръстовете до последния ден от управлението си като консул.

Със сигурност, мислеше си Цезар, след като всичко свърши, никоя друга война в историята на Рим не беше протекла толкова бързо, не беше следвала такива прави очертания и не бе завършила до такава степен в същия дух, в който бе започнала: един поход, започнал с децимация, бе завършил с масово разпъване на кръст.

8

От май 71 г. пр.Хр. до март 69 г.пр.Хр.

Когато Гней Помпей Велики достигна брега на река Рубикон, той не спря армията си. Владееше дял от Агер Галикус, но този дял се намираше вътре в границите на Италия, затова там щеше да се прибере с легионите, пък каквото ще да пише в законите на Сула. Войниците му с нетърпение очакваха да видят домовете си, а сред тях имаше най-много пиценци и умбрийци. Под стените на Сена Галика Помпей прибра войската си в голям лагер и им даде заповед да не го напускат без разрешение на военен трибун. Наобиколи се с кохорта пехотинци и сам продължи към Рим по Вия Фламиния.

Скоро, след като беше напуснал Нарбон по посока новооткрития от него самия проход през Алпите, Помпей най-сетне се беше сетил с каква нова велика задача да се захване. Дори се чудеше как може да не е помислил по-рано. На три пъти му бяха връчвали специално поръчение: веднъж от Сула, два пъти от сената; два пъти беше действал като пропретор, веднъж — като проконсул. Не щеше и съмнение, че тъкмо той е първият сред римляните. Но в същото време никой от римските знатни нямаше да го признае, затова Помпей трябваше да го докаже ясно и категорично пред всички. Единственият начин да постигне целта бе да извърши някое ново посегателство над законите — толкова дръзко и толкова недопустимо за всеки обикновен римлянин, че никой след това дори да не си помисли, че той не е пръв сред римляните.

Той, който си оставаше още обикновен конник, щеше да принуди сената да го направи консул.

Помпей придобиваше все по-пренебрежително мнение за сената, което беше добро дошло предвид омразата му към тази институция още от младежките години. Членовете на сената лесно можеха да се купят, а способността им да се носят по течението бе такава, че едва ли щяха да усетят приближаващия водопад. Когато беше подкарал легионите си от Тарент към Рим, за да си извоюва със сила триумфа от Сула, Сула беше клекнал! Тогава Помпей не беше погледнал на случая с такива очи — Сула имаше толкова голямо обаяние, че бе убедил самия него в неуспеха му, но време беше да осъзнае, че победата бе за Великия, не за Сула. А диктаторът тогава беше доста по-сериозен съперник, отколкото сенатът — сега.

През последната година, прекарана на запад, Помпей бе слушал новините за действията на Спартак с искрено недоумение: макар лично да беше подкупил консулите Гелий и Клодиан, не можеше да повярва, че двамата заедно могат да се окажат толкова безпомощни на бойното поле — вечното им оправдание беше, че войниците им не можели да се справят! На няколко пъти му се искаше на Помпей да им напише писмо, в което да им напомни, че той би се справил по-добре дори ако цялата му армия бъде от евнуси; но все пак се беше сдържал — нямаше смисъл да скъсва връзки, за които толкова скъпо беше заплатил.

Другите две новини, които го застигнаха в Нарбон, допълнително го смаяха — едната му беше съобщена от самите Гелий и Клодиан: сенатът им бил отнел върховното командване във войната срещу Спартак. Втората вест му бе пратена от Филип — след като изнудил сената, Марк Лициний Крас прокарал указа за собственото си назначаване през народното събрание. Командването му се разпростирало над осем легиона, без да се брои конницата. Помпей вече беше воювал с Крас и го смяташе за изключително посредствен пълководец — както несъмнено бяха посредствени и войниците му. Затова писмото на Филип го бе хвърлило в още по-голямо недоумение и дори известно отчаяние. Крас нямаше да се справи със Спартак.

Тъкмо когато напускаше Нарбон, Помпей получи окончателно потвърждение на предишните си впечатления — войската, с която Рим се надяваше да победи Спартак, бе толкова жалка и недостойна, че Крас бе стигнал дотам да коли войниците си! А това, всеки пълководец знаеше от историята и от учебниците по военно дело, съсипваше докрай бойния дух. Нищо не би могло да подейства на войници, които от страх са стигнали до най-суровото възможно наказание. Но пък имаше ли нещо чудно в това, че мудният и не особено интелигентен Крас бе прибягнал до такива грозни методи?

Помпей вече се чудеше дали да не се върне тъкмо в последния момент в Италия, та да отърве лично Рим