— Каква гениална идея!
Джери се усмихна, поласкан от похвалата, сетне отново потъна в печал.
— Сега разбираш какъв е проблемът. Как да се оправдая пред Ан? Сигурен съм, че никога няма да ми прости.
— Вярно е — започна Джими, — че съществува известен… — В този момент на вратата се почука и прислужницата, която беше момиче за всичко в пансиона, надникна в стаята:
— Господин Бейлис, случайно да сте виждали господин Мичъл… А, ето ви и вас, господине. Долу ви чака една дама. Рече, че се казва Честър.
Боксьорът безпомощно изгледа приятеля си:
— Какво да направя?
— Нищо — отсече Джими, скочи от леглото и грабна обувките си. — Ще се срещна с госпожицата вместо теб и ще й обясня какво се е случило.
— Наистина ли? Ще ти бъда признателен до гроб…
— С удоволствие ще те заместя. Разчитай на мен.
Ан, която се беше прибрала у дома малко след трагедията, сполетяла Огдън, щом научи за изгонването на Джери, незабавно отиде в пансиона. Сега стоеше в приемната и с отвращение се взираше в статуетка на невръстния Саул6, поставена върху полицата над камината редом с купа с изкуствени плодове. Беше огорчена от съдбата и разгневена на Джери Мичъл. Като чу вратата да се отваря, се извърна с войнствено изражение, което бе заменено от изумление при вида на Джими.
— Господин Бейлис!
— Добър вечер, госпожице Честър. Ето, че отново се срещаме. Тук съм в ролята на посредник. Накратко казано, Джери Мичъл се страхуваше от срещата с вас, затова предложих да го заместя.
— Но как… как се озовахте тук?
— Живея в този пансион. — Проследи погледа й, който се спря на картина, изобразяваща кротко пасящи крави. — Художничката е племенница на хазайката и е завършила задочно школата по живопис в Уизахикон.
— Нима? Възможно ли е да живеете тук? — промърмори младата жена. През целия си живот бе обитавала домове, обзаведени с помощта на професионални декоратори, поради което обстановката й се струваше по-отблъскваща, отколкото бе в действителност. — Каква отвратителна стая!
— Отвратителна ли? Навярно не забелязвате пианото. От мястото, където сте застанали, се разкрива прекрасна гледка към великолепното плюшено покривало. Направете няколко крачки на югоизток и закрийте очите си с длани, за да не бъдете заслепена. Ежедневно се устройват музикални вечеринки, на които присъстват всички пенсионери, които не са успели да се скатаят, предвиждайки вълнуващото събитие.
— За Бога, защо живеете тук, господин Бейлис?
— Защото съм в окаяно финансово състояние, госпожице. Защото парите на Бейлис се стопиха, покосени от коварна болест.
Ан невярващо го изгледа:
— Но… излиза, че онзи ден по време на обяда сте били напълно сериозен. А пък аз си помислих, че се шегувате. Реших, че по всяко време можете да започнете работа, не ми се вярваше, че се присмивате над себе си. Наистина ли няма с какво да се занимавате?
— О, занимавам се с много неща, за които не ми се заплаща. Изминавам километри по градските улици, хващам таксита, втурвам се в асансьори, излизам, отварям врати и казвам: „Добро утро“, след което ми отвръщат, че нямат работа за мен. Дните ми са запълнени, но портфейлът ми е празен.
Ан беше изпълнена със съчувствие и напълно забрави за целта на посещението си.
— Много ми е жал за вас. Бях убедена, че все ще намерите нещо подходящо.
— Отначало и аз вярвах в същото, после всички нюйоркски работодатели ме поляха със студена вода. Хора с различни религиозни, политически и прочие убеждения бяха единодушни, че в този град няма работа за мен. Само веднъж ми се предостави възможност да бъда финансов Титан — назначиха ме в един магазин на Бродуей със заплата десет долара седмично. Струваше ми се, че природата тихичко ми напява: „Десет долара седмично… десет долара седмично“ и повярвайте, че едва ли в езика ни съществуват по-приятни думи. Но още на втория ден ме изхвърлиха и природата запя друга песен.
— Но защо ви уволниха?
— Вината не беше моя. Така е било писано. Наеха ме да рекламирам устройство, носещо търговското название „Лесно и чудесно“, което улесняваше завързването на вратовръзка. Работата ми се състоеше в това да стоя по риза на витрината на магазина, да скърцам със зъби и да подскачам от ярост, докато прилагам старомодния метод за завързване, след което да използвам „Лесно и чудесно“ и да засияя като пролетно слънце. За съжаление обърках табелките с надписите. Хилех се като побъркан, докато прилагах традиционния начин, и едва не се пръснах от ярост, когато показах табелката с надпис: „А сега ще опитам «Лесно и чудесно»“. Така и не разбрах защо многобройните зяпачи пред витрината се превиваха от смях, докато собственикът на магазина, който на връщане от обяд бе станал свидетел на представлението, беше тъй добър да ме осведоми. Напразно го убеждавах, че не съм го направил нарочно. Съжалявам, че ме уволни, макар да се чувствах като рибка в аквариум на онази витрина. Като заговорих за уволнения, си спомних за Джери Мичъл.
— О, в момента не ми е до него…
— Напротив, предлагам внимателно и задълбочено да обсъдим случилото се с него и възможните последствия. Той сподели с мен всичко.
Ан стреснато го изгледа:
— За какво намеквате?
— Че ми каза за плана ви. С други думи, аз също съм в играта.
— Знаете…
— Да, знам всичко във връзка с отвличането на Огдън. Известен ми е планът… заговорът… намерението ви.
Ан смаяно мълчеше, ето защо той смело продължи:
— Напълно одобрявам вашия план и съм готов да се включа, като заема мястото на Джери.
— Не разбирам…
— Спомняте ли си как по време на обяда, след като онзи джентълмен ме взе за Джими Крокър, вие подхвърлихте идеята да се появя в кантората на чичо ви и да се провъзглася за негов племенник. Твърдяхте, че никой няма да се усъмни в самоличността ми. Точно това ще направя. Озова ли се в дома му, ще бъда на ваше разположение. Използвайте ме, както възнамерявахте да използвате Джери Мичъл.
— Но… но…
— Нима мислите, че ще се справя по-зле от него? Напротив. Обичам го като брат, но съм сигурен, че щеше да обърка нещо. Прекрасен човек е, ала главата отказва да му служи, възникнат ли проблеми, изискващи интелект и бърза мисъл. Имате късмет, че навреме отпадна от състезанието. За тази работа е необходим човек тактичен, умен, проницателен, инициативен и енергичен. — Замълча за миг и добави: — Човек като мен.
— Предложението ви е абсурдно. Дума да не става!
— Не бързайте да го отхвърлите с лека ръка. Сигурно с този Джими си приличаме като близнаци, иначе човекът в ресторанта нямаше да ме вземе за него. Доверете ми се, уверен съм, че ще се справя.
— И през ум не ми минава да…
— Утре сутринта точно в девет ще се появя в кантората на господин Пет — прекъсна я младежът. — Излишно е да спорим повече.
Ан мълчеше. Беше заета с обмисляне на идеята, която вече не й се струваше толкова безумна. Планът на този господин Бейлис допадаше на темперамента й, дори сама би го предложила, ако й беше хрумнал. Скоро неодобрителното й изражение бе заменено от искрено възхищение към автора на гениалното хрумване. Тъкмо хора като него й бяха по вкуса.
— Ако си спомняте, през онази бурна нощ на палубата на „Атлантик“ ме попитахте дали съм склонен към приключения — настояваше младежът. — Сега ви предоставям доказателства. Споменахте още, че Америка е страна с неограничени възможности. Сега разбирам, че не сте ме излъгали.
