С небрежно махване господин Пет погреба миналото и попита:
— Кога пристигнахте?
— Тази сутрин. С „Карония“.
— Как мина пътуването?
— Прекрасно. През цялото време не се появи нито една голяма вълна.
Отново замълчаха. На младежа му се стори, че чичото го оглежда по-внимателно, отколкото е необходимо да оцени физическата му привлекателност. Тъкмо се канеше да се осведоми за здравето на госпожа Пет или да опише делфините, които е видял по време на пътуването, за да придаде колорит и правдоподобност на разказа си, когато осъзна, че е направил гаф, и сърцето му едва не престана да бие. Като мнозина неопитни заговорници, двамата с Ан се бяха впуснали в много подробности. Сторило му се бе гениално да твърди, че е пристигнал тази сутрин и на пръв поглед идеята наистина си я биваше. Ала едва сега му хрумна, че щом е видял господин Пет на „Атлантик“, то и чичото го е забелязал. След миг подозренията му се потвърдиха.
— Сигурен съм, че съм ви виждал някъде — замислено отбеляза финансистът. — Но не мога да си спомня къде е било.
— Всички роднини добре ли са? — попита Джими.
— Сигурен съм.
— С нетърпение очаквам да ги видя.
— Виждал съм ви някъде…
— Нищо чудно.
— А? — попита господин Пет и подозрително го изгледа, след като не успя да разгадае смисъла на думите му. Младежът побърза да смени темата:
— На млад човек като мен, на когото предстои да поеме по житейския си път, гледката на една съвременна канцелария действа изключително стимулиращо. Колко трудолюбиви са вашите служители.
— Така е — отсече финансистът. — Точно така. — Доволен бе от обрата, който беше взел разговорът. Изгаряше от нетърпение да обсъди бъдещето с този младеж.
— Всички се трудят освен татко — подхвърли Джими.
Господин Пет недоумяващо го изгледа:
— Моля?
— Нищо.
Чичото усети смътно безпокойство. Подозираше, че му се надсмиват, но не схващаше по какъв начин. Престана да се усмихва и се превъплъти в ролята на делови човек.
— Вярвам, че щом сте се завърнали в родината, ще улегнете и здраво ще се захванете с работа.
— Работа ли? — изумено го изгледа младежът.
— Ще ви осигуря служба в моята кантора, както обещах на мащехата ви.
— Почакайте. Не проумявам нищо. Нима възнамерявате да ме назначите на работа?
— Разбира се. Убеден съм, че сте дошли при мен, защото сте осъзнали как пропилявате живота си и искате да ви дам възможност да се реализирате в моята кантора.
На езика на Джими бе да запротестира, да обясни на симпатичния човечец, че жестоко се е излъгал. Ненадейно си спомни за Ан и си замълча. Не бива да предприема нищо, което да провали плана й. На всяка цена трябва да умилостиви чичото. За миг усети прилив на нежност към младата жена. Дано тя да разбере на каква жертва е готов в нейно име. Притежаваше вродено отвращение към всякаква работа и гледката на неуморните труженици в кантората го бе вдъхновила само защото му беше напомнила, че не е принуден да се занимава с подобна дейност. Ала като си помисли, че ще бъде една от тези трудолюбиви пчелички, спектакълът престана да бъде забавен и се превърна в трагедия. И все пак заради Ан бе готов дори на това. Съмняваше се, че който и да било рицар е правил подобна жертва в името на дамата на сърцето си.
— Съгласен съм — промърмори. — Бройте ме за свой служител. Да разбирам ли, че заемам същата длъжност като онези момчета отвън?
— Да.
— Не искам да ви се бъркам, но предлагам да ме назначите за помощник на онзи, дето още малко ще се удави сред купищата от хартия. Когато минавах покрай него, само носът му се подаваше на повърхността. Никога през живота си не съм виждал толкова усърдни служители. Стараят се да ги забележите, а? Сигурно се чувствате като техен надзирател.
Господин Пет се намръщи. Не му се нравеше пренебрежителното отношение към свещенодействието, което се извършваше в кантората му. Джими не се отнасяше с подобаваща сериозност към новия си живот. Питър Пет бе обсъждал с мнозина младежи назначаването им в своето предприятие, но никой не се беше държал като завърналия се блуден син.
— Предстои ви повратен момент в живота — заговори поучително. — Ще имате възможност да направите кариера, да се издигнете…
— В кърпа ми е вързано да се вдигам всяка сутрин в седем — прекъсна го младежът.
— Лекомислието няма да…
— Смея се, за да не заплача — обясни Джими. — Представете си какъв стрес ще бъде това за умен младеж, който се отвращава от работата. Бъдете мил с мен. Помолете надзирателите първоначално да правят компромиси с мен. Предполагам, че ще се справя с възложените ми задачи, но не искайте от мен да ги изпълнявам с удоволствие. Вашата е лесна. Вие сте шефът. Прииска ли ви се да напуснете работа и да отидете на бейзболен мач, трябва само да обявите, че имате неотложна среща с господин Рокфелер. Докато аз ще се зария в купища хартия и ще изскачам на повърхността за глътка въздух само когато опасността да се задуша стане прекалено голяма.
Споменаването на любимата му игра смекчи сърцето на господин Пет. Когато отново заговори, тонът му вече не беше леден:
— Едно не ми е ясно — защо сте пътували чак дотук, щом нямате намерение да промените начина си на живот.
— Изпълнявам своя дълг. В живота на всеки от нас настъпва миг, когато се налага да избираме между удоволствието и задължението.
— Подозирам, че след тази история с лорд Пърси Уипъл оставането ви в Лондон не е било твърде желателно.
— Предположението ви не е лишено от известна доза истина.
— Хрумвало ли ви е, млади човече, какъв риск поемам, като ви назначавам в моята кантора?
— Не се бойте. Минималното количество работа, която ще върша, няма да съсипе предприятието ви.
— Колебая се дали да не ви изпратя обратно в Лондон.
— Не може ли да постигнем компромис?
— Какъв?
— Да речем, че ми измислите някаква секретарска длъжност. Мисля, че от мен ще излезе способен секретар.
— Моите секретари са затрупани с работа.
— Схванах намека ви. Предложението отпада.
Господин Пет замислено потърка брадичката си.
— Честно казано, доста ме озадачавате.
— Точно така, винаги говорите честно — одобрително кимна младежът.
— Проклет да съм, ако знам как да постъпя с вас. Предлагам да дойдете у дома и заедно с леля ви да обсъдим положението. Най-важното е да престанете да се излагате.
— Не ми цепите басма, но за съжаление констатациите ви са правилни.
— Естествено ще живеете с нас.
— Много благодаря за поканата. Тъкмо се чудех как да ви помоля за подслон.
— Ще поговоря с Неста за вас. Все ще ви измислим някаква работа.
— Нямам нищо против да ви стана партньор — услужливо предложи Джими.
— Защо отново не се захванете с репортерство? Казват, че сте се справяли отлично.
— Едва ли в „Кроникъл“ ще ме посрещнат с отворени обятия. Навярно гледат на мен като на герой от
