— О, Скинър, здравей. Госпожица Честър ми съобщи, че си напуснал службата при мащехата ми. Сигурно си прекосил океана с предишния параход. Аз пристигнах с „Карония“. Май не си очаквал да ме видиш толкова скоро, а?
По лицето на господин Крокър сякаш премина спазъм, сетне той възвърна невъзмутимото си изражение. Бяха му подали реплика и припомняйки си актьорския занаят, „Скинър“ моментално се вживя в ролята си. Усмихна се и учтиво отвърна:
— Наистина съм изненадан, сър.
Сетне отстъпи встрани и ги покани да влязат. Джими забеляза облекчението на Ан, а възхищението, с което го изгледа, докато минаваше край него, замая главата му като силно вино. Не можа да се въздържи и зад гърба й одобрително потупа баща си по гърба. Пошляпването беше толкова силно, че отекна като изстрел на пистолет.
— Това пък какво беше? — възкликна Ан и се обърна.
— Май изгърмя ауспухът на кола — обясни Джими.
— Как мислиш, Скинър?
— Струва ми се, че не грешите, сър.
Когато младежът тръгна нагоре по стълбището, дочу шепот:
— Браво, момчето ми!
Господин Крокър му даваше бащината си благословия.
Ан влезе в гостната с гордо вдигната глава и победоносно изгледа нищо неподозиращата си леля.
— Току-що присъствах на трогателна сцена, лельо Неста. Идваше ми да се разплача, като наблюдавах срещата между верния стар служител и младия господар. Скинър едва не се побърка от радост, като видя Джими.
Госпожа Пет не успя да прикрие изненадата си.
— Искаш да кажеш, че Скинър е познал… — Тя млъкна, без да се доизкаже.
Младата жена се засмя:
— Разбира се, че позна Джими. Та нали само допреди десетина ни са били заедно в Лондон!
— Паметно събитие! — намеси се Джими. — Напомни ми за повторната среща на Одисеи с кучето Аргос, за която този умник — той потупа Огдън по главата (ненавистен за хлапака жест) — безсъмнено е чел, докато е изучавал класическата литература. Аз бях Одисеи, Скинър играеше ролята на пощурелия от радост пес.
Госпожа Пет не можеше да определи дали изпитва облекчение или разочарование, задето подозренията й са се оказали безпочвени. Все пак може би облекчението беше преобладаващото чувство.
— Безсъмнено се е зарадвал отново да те види. Сигурно е бил и много изненадан.
— Имаш право, лельо Неста.
— След минута-две ще имаш удоволствието да се срещнеш с друг стар приятел.
Младежът, който тъкмо се канеше да се настани на най-удобното кресло, се вцепени в абсурдна поза.
— Друг ли? — промълви отчаяно.
Госпожа Пет погледна часовника си:
— Поканила съм на обяд лорд Уизбийч.
— Та той не познава Джими! — възкликна Ан.
— Когато разговарях с Юджиния в Лондон, тя ме осведоми, че лордът е сред най-добрите ти приятели, Джеймс.
Ан безпомощно погледна към Джими. Отново почувства, че не ще понесе ударите на съдбата, че е безсилна да преодолява препятствията, които провидението поставяше на пътя й.
Джими пък проклинаше лошия си късмет, който бе изпречил лорд Уизбийч на пътя му. Знаеше, че е достатъчно да го познаят още един-двама приятели на Джими Крокър и Ан ще се усъмни в историята му за случайната прилика. За щастие го беше видяла на гарата заедно с Бейлис, когото бе помислила за негов баща, но заблуждението й нямаше да трае вечно. Лорд Уизбийч беше празноглав и досаден дърдорко, който сигурно щеше да се впусне с такива подробности в спомени за добрите стари времена, че само след пет минути тя щеше да прозре истината.
Вратата се отвори и икономът провъзгласи:
— Лорд Уизбийч.
— Боя се, че закъснях, госпожо Пет — промърмори новодошлият.
— Напротив, точен сте като истински англичанин. Милорд, приятно ми е да ви представя един ваш стар приятел, Джеймс Крокър.
Джими се поколеба за частица от секундата, сетне пристъпи към него и му подаде ръка:
— Здравей, Уизи! Как я караш, старче?
— З-з-здравей, Джими!
Двамата младежи се спогледаха. В погледа на лорда се четеше облекчение, примесено с удивление. Лицето му, което допреди миг беше мъртвешки бледо, постепенно възвърна нормалния си цвят. Имаше вид на човек, който едва се съвзема от уплаха. Джими, който любопитно го наблюдаваше, не бе изненадан от реакцията му. Нямаше представа в каква игра е забъркан този човек, но в едно бе сигурен — че не го е виждал никога през живота си.
— Обядът е сервиран, госпожо — със звучен глас провъзгласи господин Крокър.
Петнайста глава
В изключително редки случаи Ан се примиряваше с присъствието на шестимата гении, които госпожа Пет беше настанила в дома си. По принцип изпитваше неприязън към цялата шайка и към всеки поотделно. Ала днес дори и бяха симпатични. Макар да си имаха слабости присъствието им спомагаше за поддържане на общ разговор, който иначе би се превърнал в диалог между Джими и лорд Уизбийч посветен на спомени за отминали времена. Ан още не можеше да се съвземе — този път от облекчението, което бе изпитала щом лордът поздрави Джими като стар приятел.
Изобщо не се надяваше, че това препятствие ще бъде преодоляно. Представяше си как Уизбийч смръщва вежди И изумено възкликва: „Но това не е Джими Крокър!“ След преживяния ужас се чувстваше безсилна и нямаше настроение да разговаря, ето защо с половин ухо слушаше бърборенето на поета Хауард Бемис, който се беше настанил от лавата й страна. Разсеяно огледа хората насядали около масата. Унли Партридж обясняваше на госпожа Пет разликата между пикриновата киселина и тринитротулола (едва ли би могъл да избере по-подходяща тема за разговор по време на обяд), а Кларънс Реншо се опитваше да надвика останалите събеседници, изнасяйки беседа за функциите на хореичния спондей. На пръв поглед обедният „ритуал“ по нищо не се отличаваше от множеството подобни събирания, на които беше присъствала в този дом.
И все пак спокойствието й се помрачаваше, докато гледаше как лорд Уизбийч изпод око наблюдава Джими, който се хранеше съсредоточено като човек принуден дни наред да консумира отвратителните буламачи в трапезарията на пансиона. През последните няколко дни беше преминал през толкова перипетии, че изобщо не се трогваше от някакви си загадъчни погледи. Беше сигурен, че след като се нахранят, мнимият лорд ще намери начин да си поговорят насаме. Той напълни чинията си от платото, което баща му учтиво му поднесе. Внезапно осъзна, че госпожа Пет му говори нещо.
— Извинявай, лельо, не чух добре.
— Сигурно се чувстваш като у дома — любезно се усмихна лелята. Откакто лорд Уизбийч беше потвърдил самоличността на Джими, тя изпитваше угризения заради подозренията си към него и беше прекалено внимателна. — Присъствието на Скинър навярно ти напомня за Лондон.
Джими извърна поглед към баща си и обяви:
— Скинър е човек, достоен за уважение. Започнеш ли да го опознаваш, прекрасният му характер разцъфва пред теб като красиво цвете.
Блюдото в ръката на господин Крокър потрепна, но той запази невъзмутимото си изражение.
— Скинър няма скрити пороци — продължи младежът. — Душата му е като на невинен младенец.
