Госпожа Пет изумено прикова поглед в този образец на съвършенство. Незнайно защо имаше усещането, че Джими й се надсмива. Неприязънта й към него се пробуди с нова сила.
— Години наред Скинър ми беше като баща — поднови монолога си той. — Притичваше ми се на помощ, паднех ли лошо, с целувки раната лекуваше и с приказки ме утешаваше. Така ли беше, Скинър?
Макар нервите й да бяха изопнати и да седеше като на тръни, Ан неволно изпита симпатия към своя съучастник, който така блестящо се справяше с положението. Винаги беше смятала, че притежава голяма смелост и остър ум, ала признаваше, че при подобна ситуация би изгубила ума и дума. Възхищаваше се от Джими, същевременно не й допадаше, че той привлича вниманието към себе си. Хрумна й нещо, което смрази кръвта й — ами ако съучастникът й преиграе и възбуди подозрението на иконома и лорд Уизбийч? Искаше й се да го предупреди, ала седеше доста далеч от него.
Джими пък се забавляваше както никога през живота си. Чувстваше, че присъствието му е като светъл лъч сред обитателите на къщата и че им е направил добро впечатление. Беше на върха на щастието. Харесваше му храната, харесваше му да бъде обслужван от баща си, харесваха му дори смахнатите типове, които очевидно му бяха съквартиранти в този прекрасен дом. Съжаляваше, че господин Пет отсъства. Макар да го познаваше едва от няколко часа, изпитваше искрена привързаност към дребния човечец. Мислено се зарече да го отучи от порочния му навик да поставя работата пред удоволствията. Тъкмо планираше посещение на бейзболен мач заедно с баща си и с господин Пет, когато внезапно настъпилата тишина го изтръгна от приятните размисли. Отмести поглед от чинията си и забеляза, че всички присъстващи изумено наблюдават Уили Партридж. Той пък екзалтирано се взираше в епруветката, която беше извадил от джоба си и бе поставил до чинията си. Огледа сътрапезниците си и невъзмутимо заяви:
— В епруветката се съдържа достатъчно взривно вещество, че да вдигна във въздуха половината сгради в Ню Йорк.
Тишината беше нарушена от трясък. Господин Крокър бе изпуснал подноса.
— Ако изпуснем мъничката епруветка — продължи изобретателят, използвайки случилото се, за да илюстрира изявлението си, — ще полетим в небитието.
— Не я изпускай — посъветва го Джими. — Какво има в нея?
— Партриджит.
Госпожа Пет, която беше пребледняла като платно, рязко отмести стола си и стана.
— Уили, как смееш да носиш това със себе си? Какво си намислил?
Изобретателят покровителствено се усмихна:
— Няма никаква опасност, лельо Неста. Партриджитът избухва само при удар. Цяла сутрин нося епруветката в джоба си. — Той гальовно погледна стъкленицата, както любящ родител би погледнал скъпото си отроче. Ала госпожа Пет очевидно не вярваше в безопасността на изобретението.
— Веднага прибери това чудо в сейфа на чичо ти! — нареди на Уили.
— Не знам комбинацията.
— Обади се в кантората на Питър и го попитай.
— Както кажеш, лельо Неста. Но наистина няма опасност.
— Не го слагай в джоба си! — изкрещя тя. — Може да го изпуснеш. Върни се да го вземеш, когато научиш комбинацията.
— Добре, ще те послушам.
След излизането му сътрапезниците не подновиха разговорите си. Епруветката на масата им действаше потискащо като труп в морга. Хауард Бемис, който седеше най-близо до потенциалната бомба, малко по малко заотмества стола си, докато едва не се настани в скута на Ан. След малко изобретателят се върна с бодра стъпка. Грабна епруветката, пъхна я в джоба си и отново лиши компанията от присъствието си.
— Да не се учудите, ако чуете гръм и излетите през покрива — подхвърли Джими.
Уили се появи и зае мястото си на масата, ала настроението на присъстващите вече беше помрачено. Кларънс Реншо вече не се изказваше гръмогласно, а Хауард Бемис не поднови лекцията си за въздействието на Едгар Лий Мастърс върху съвременната литература. Госпожа Пет първа напусна трапезарията, Ан я последва. Гениите се изнизаха един подир друг. Джими допи кафето си, запали цигара и забеляза, че е останал сам със стария си приятел лорд Уизбийч и че той възнамерява да подхване поверителен разговор.
Русокосият млад мъж откри процедурата, като отвори вратата и огледа коридора. После отново се настани на стола си, втренчи се в Джими и прошепна:
— Каква ти е играта, приятел?
Джими недоумяващо го изгледа:
— Каква игра? Май има някакво недоразумение.
— Не се прави на света вода ненапита! — сряза го мнимият благородник. — Изплюй камъчето, и то веднага. Всеки момент може да ни прекъснат. Как се казваш? Защо си тук?
Джими повдигна вежди:
— Аз съм блудният племенник, който се е върнал в лоното на семейството.
— Престани да се майтапиш. Изобщо не ми е до шеги. От хората на Потър ли си?
— Кой е Потър?
— Много добре знаеш.
— Точно обратното. Никога не съм познавал човек с това име.
— Сериозно ли говориш?
— Честна дума.
— В такъв случай работиш сам, а?
— В момента съм безработен. Възнамерявам да изкарам задочен курс по аранжиране на аспержи.
— Повдига ми се от теб — намръщи се русокосият. — Какъв е смисълът да ме баламосваш? Защо не играеш с открити карти? И двамата сме тук с една и съща цел, няма полза да се конкурираме и да се насадим на пачи яйца.
— Доколкото разбирам, намекваш, че не си старият ми приятел лорд Уизбийч.
— Определено не съм. Както и ти не си старият ми приятел Джими Крокър.
— Какво те навежда на тази мисъл?
— Ако си истинският Джим, защо се престори, че ме познаваш? Честно да си призная, приятел, бая се шубелисах.
Джими се засмя:
— Щеше да се окажеш в доста неловко положение, ако бях този, за когото се представям.
— Ти също, братле, ако се сблъскаше с истинския лорд Уизбийч.
— Между другото кой си всъщност?
— Момчетата ми викат Джак Джентълмена.
— Защо? — полюбопитства Джими.
Мнимият лорд се престори, че не е чул въпроса, и продължи да го убеждава:
— В момента работя за Бърк. Слушай, да подходим разумно към проблема. Ще бъда напълно откровен и очаквам същото от теб.
— Значи шепнешком ще си споделяме това-онова.
Русокосият отново отиде до вратата и огледа коридора.
— Виждаш ми се нервничък — отбеляза Джими.
— Не ми се нрави този иконом. Не му е чиста работата.
— Мислиш ли, че е от хората на Потър?
— Нищо чудно. Определено не е онзи, за когото се представя, иначе нямаше да потвърди, че си Джими Крокър.
— Май потвърждаването, че съм Джими Крокър, е най-сигурното доказателство за почтеност.
— И той беше натясно — продължи русокосият. — Намерил се е в небрано лозе, докато си му дал знак, като си се престорил, че го познаваш. — Изгледа Джими и неохотно призна: — Бива си те, братче. Чудя се как ти стиска да цъфнеш тук. Рискувал си много, защото не си знаел дали няма да се натъкнеш на някого, дето познава Джими. Какво ли щеше да те сполети, ако икономът наистина беше работил в дома на семейство Крокър?
— В нашата професия рисковете са неизбежни.
