— Уморявам се само като си спомня какъв труд положих, за да се вмъкна в този дом. А твоя милост се появява изневиделица и те приемат с отворени обятия.
— Какво те накара да се представиш за лорд Уизбийч?
— Знаех, че няма да се издъня. Бяхме заедно на парахода и той сподели, че е предприел околосветско пътешествие и че ще остане в Ню Йорк само един ден. Ама не мисли, че ми беше лесно да приема неговата самоличност. Бърк ме посъветва да се запозная със стария Честър и да взема от него препоръчително писмо… Не щеш ли, след толкова усилия от моя страна се появяваш ти и заявяваш, че си се завърнал в родината. — За миг той замълча и се замисли колко несправедлива е била съдбата към него. — И тъй, какво ще предприемем, приятел?
— Относно какво?
— Относно присъствието на двама ни в този дом. Ще проявиш ли благоразумието да работим заедно и да делим наполовина, или ще играеш сам, рискувайки да провалиш всичко? Ще бъда откровен с теб. Няма смисъл да се надлъгваме, след като имаме еднаква цел — да се доберем до този… партриджит.
— Мислиш ли, че съществува такова взривно вещество?
— Престани да се правиш на божа кравичка — отвратено промърмори мнимият лорд. — Разбира се, че съществува. Чувал си за Дуайт Партридж, нали? На всички е известно, че е работил върху създаването на експлозива, а ето, че синът му размахва някаква епруветка и твърди, че може да вдигне във въздуха половината град. Какво е заключението? Младежът е довършил делото на баща си. Като го гледам колко е гламав, едва ли е имало много за довършване, иначе нямаше да се справи. Ако питаш мен, вместо глава има празна кратуна, но разполага и с партриджита. Ето защо с теб трябва да се споразумеем. Ако не се договорим, или ти ще ме прецакаш, или аз теб, обаче какъв е смисълът да поемаме излишни рискове? Обединим ли се, и за двама ни ще има достатъчно. Не по-зле от мен знаеш, че поне дузина големи държави ще наддават, за да притежават новия експлозив. Хич не се притеснявай, че Бърк ще те преметне. Ще поговоря с него и ще те уредя.
Джими загаси цигарата в чинията си и отбеляза:
— Не съм красноречив оратор като Брут, но пък съм прочут с откровеността си. Ето защо заявявам, че не съм съгласен.
— Какво? Няма ли да бъдем комбина?
— Съжалявам, че ще те разочаровам, Уизи (ако ми разрешиш да те наричам така), но предложението ти не ме привлича. Отказвам да участвам в играта ти. Точно обратното — ей сегичка ще информирам леля Неста за змията, която се е загнездила в нейния рай.
— Ще ме предадеш, а?
— И то с голямо удоволствие.
Мнимият лорд подигравателно се изкиска:
— Ще го направиш на кукуво лято! Как ще обясниш, че преди обяда си ме обявил за своя стар приятел, а щом си се нахранил, си прозрял, че съм измамник? Не можеш да ме издадеш, защото ще издадеш и себе си. Ако не съм лорд Уизбийч, ти пък не си Джими Крокър.
Джими печално въздъхна:
— Ясно. Животът е доста сложен, нали?
Русокосият се изправи и промърмори:
— Обмисли положението, братле. Нищо няма да спечелиш, ако ме разкриеш. Така или иначе ще се добера до партриджита. Заедно ли сме, ще делим наполовина, иначе ще останеш с пръст в устата.
Напусна трапезарията, а Джими запали нова цигара и потъна в размисъл относно възникналите допълнителни усложнения. Джак Джентълмена, или както там му беше името, го беше поставил натясно. Обявеше ли го за мошеник, трябваше да признае собствената си измама. Замислено дръпна от цигарата си и за кой ли път съжали, задето през последните години така е опропастил репутацията си. Едва сега разбираше какво е изпитвал доктор Джекил, когато е попаднал в неловко положение заради компрометираното си „друго аз“ — мистър Хайд.
Шестнайста глава
След като напусна трапезарията, госпожа Пет се върна в гостната, за да бди до болничното канапе на любимото си синче. Беше сериозно разтревожена за Огдън. Бедничкият, днес сякаш не беше на себе си. Дори не беше опитал от бульона, който му поднасяха на обяд по лекарско предписание.
Прекоси на пръсти салона и постави ледената си ръка върху челото на страдалеца.
— Престани! — отегчено промърмори той.
— Не се ли чувстваш малко по-добре, миличък?
— Не — отсече хлапакът. — Още по-скапан съм.
— Не си докоснал вкусния бульон.
— Дай го на котката.
— Искаш ли попара с мляко, съкровище?
— Пощади ме! — изстена шишкото.
Госпожа Пет печално въздъхна и седна до канапето. Какво съвпадение, че горкото дете почти винаги изпада в подобно състояние след нейните утринни приеми! Навярно чувствителната му натура реагира на голямото психическо натоварване. Разбира се, настоящата му депресия до известна степен бе предизвикана от бруталното поведение на Джери Мичъл. Кръвта й кипваше, като си представеше жестокостите, на които вече бившият треньор бе подложил невинното й синче. Никога не беше изпитвала ласкави чувства към боксьора. Не й допадаше физиономията му не само от естетична гледна точка, но и защото долавяше в обезобразените му черти нещо свирепо и варварско. Едва сега разбираше, че е трябвало да послуша интуицията си. До днес бе отказвала да се подчини на лошото предчувствие и като всеки от нас, чието предчувствие се е сбъднало, дори в мъката си изпитваше известно задоволство. Беше убедена, че е надарена с изключителна прозорливост.
В гостната се възцари спокойствието на ранния следобед. Госпожа Пет се задълбочи в книгата си. Огдън гръмко хъркаше на канапето, а кучето Ейда — в кошчето си в ъгъла на салона. През широко отворения прозорец нахлуваха топлината на лятното слънце и приглушеното бръмчене на колите, минаващи по булеварда. Тъкмо когато под влияние на упойващото спокойствие госпожа Пет задряма над книгата, вратата се отвори и в гостната влезе лорд Уизбийч.
Той набързо бе обмислил положението. Комбинативното мислене е задължително за онези, които се подвизават под името Джак Джентълмена и които упражняват професията си под заплахата на представителите на закона и на конкурентната банда на Потър. Накратко казано, в разстояние на няколко минути русокосият бе преценил, че най-добрата защита е нападението. Печелят най-вече онези, които рискуват. Всеки, който не притежаваше острия ум на мнимия лорд, би предпочел да остане пасивен след разговора с Джими. Ала след няколкоминутно съсредоточаване русокосият беше измислил гениален план и бързаше да го осъществи.
Появата му в гостната наруши блаженото спокойствие. Померанката, която до този момент кротко похъркваше, изскочи от кошчето си, озъби се и се втурна към Уизбийч, като лаеше истерично.
Мнимият лорд ненавиждаше малките кучета. Не само ги мразеше, но и се боеше от тях. Мнозина смели мъже са ощетени от тази слабост. Побърза да заеме позиция зад едно кресло и подвикна на животното:
— По-кротко! По-кротко!
Айда, която само вдигаше врява и въобще не възнамеряваше да атакува противника, продължи да му се зъби от безопасно разстояние, докато госпожа Пет не я сложи на скута си, където померанката благоволи да остане, макар да ръмжеше предизвикателно. Лордът се измъкна от убежището си, седна, като предпазливо се озърташе, и каза:
— Разполагате ли с време за разговор, госпожо?
— Разбира се. За мен е удоволствие да разговарям с вас.
Мнимият Уизбийч многозначително погледна към Огдън:
— Предпочитам да останем насаме.
— Огдън, скъпи — изчурулика госпожа Пет, — върви в стаята си, съблечи се и си легни. Мисля, че сънят
