Джими още пушеше цигара след цигара и обмисляше положението, когато в трапезарията влезе Ан и възкликна:
— Ето къде си бил! Мислех, че си се качил в стаята си.
— Проведох изключително интересен и приятен разговор със стария ми приятел лорда.
— Божичко! За какво разговаряхте?
— О, засегнахме най-различни теми.
— Но не и за добрите стари времена, нали?
— Не сме се връщали към миналото.
— Той още вярва ли, че си Джими Крокър? Толкова съм нервна, че сякаш нещо ме е стиснало за гърлото.
— Не бива да се тревожиш. Положението е овладяно, всичко върви по мед и масло.
— Точно това ме притеснява. Казват, че много хубаво не е на хубаво. Поемаме страхотен риск, а пък появяването на Скинър и на лорд Уизбийч само усложни нещата. Всеки миг можеше да допуснеш фатална грешка. Слава Богу, че след като икономът и лордът потвърдиха самоличността ти, леля Неста престана да те подозира. Лошото е, че си разговарял с тях само за няколко минути. Ако останеш по-дълго с тези двамата, те също ще усетят, че нещо не е наред. Нямам представа как успя да заблудиш Уизбийч. Страхувах се, че той ще изтърси нещо за времето, когато заедно сте обикаляли увеселителните заведения в Лондон. Не бива да насилваме късмета си. Искам да отидеш при леля Неста и да я помолиш да разреши на Джери да се върне.
— Няма ли да ми разрешиш да участвам в отвличането вместо боксьора?
— Няма! Хайде, отивай при леля Неста!
— Слушам. Ами ако не успея да я убедя да прости на Джери?
— Сигурна съм, че ще изпълни всяко твое желание. Сам видя колко беше любезна с теб по време на обяда. Невъзможно е само за половин час да е променила отношението си.
— Добре. Ще те послушам.
— След като разговаряш с нея, иди в библиотеката и ме чакай там. Обещах да закарам лорд Уизбийч до хотела му. Току-що го срещнах в коридора и той се похвали, че леля Неста го е поканила да й гостува, та бързал да събере багажа си. Няма да се бавя повече от двайсет минути. И запомни — чакай ме в библиотеката.
Новината разтревожи Джим.
— Какво, какво? Добре ли чух, че лордът ще се натресе тук?
— Да. Защо питаш?
— Просто така. Е, отивам да поговоря с леля Неста.
Когато Джими прекрачи прага на гостната, нищо не му подсказа, че само преди минути тук са се разиграли драматични събития. Телефонът беше в скривалището си, стопанката на дома отново седеше на стола, а померанката Ейда пак похъркваше в кошчето си. След като си беше осигурила съдействието на незаменимия господин Стърджис, госпожа Пет се успокои и се зачете в един свой роман. Ала щом зърна младежа, удоволствието от четивото се изпари. Предвид разкритията на лорд Уизбийч й се стори, че долавя нещо заплашително в походката на човека, представящ се за племенника й. Побиха я тръпки. В романа си „Светския гангстер“ (единична цена един долар и седемдесет и пет цента, запазени всички права за превод на чужди езици, включително и на фински) тя бе описала точно такъв мъж — хитър, привлекателен и опасен противник. Докато наблюдаваше Джими, си припомни за коварните планове на своя литературен герой Марсдън Тюк, който едва в последната глава си получаваше заслуженото, и й се стори, че пред нея стои Тюк от плът и кръв. Беше го описала като красив мъж, който използва привлекателната си външност да мами по-лесно жертвите си, и тъй като Джими също бе представителен младеж, тя го отъждествяваше с безчестния Марсдън. Накратко казано, в момента бе най-малко склонна да удовлетвори каквато и да било негова молба. Щеше да го заподозре в задни мисли дори ако я питаше колко е часът.
Ала Джими тънеше в блажено неведение. Стори му се, че лелята го изгледа накриво, но изобщо не се усъмни, че го подозира в измама. Реши с подкупваща усмивка да спечели благоволението й. Едва ли можеше да предприеме по-погрешен ход. Подкупващата усмивка на Марсдън Тюк беше най-смъртоносното му оръжие. Подлъгани от нея, жертвите му бяха поверявали бижутата си и какво ли още не.
— Лельо Неста… — Джими се усмихна още по-широко. — Питам се дали да те помоля за една лична услуга.
Тя потръпна от наглостта му. Макар че беше долен тип, Марсдън не би могъл да прояви подобно безочие.
— Слушам те — едва успя да изрече. Гневът и възмущението сякаш я задушаваха.
— Тази сутрин случайно срещнах един стар приятел. Беше безкрайно опечален. Сподели, че си го уволнила… разбира се, съвсем заслужено. Сигурно се досещаш, че става дума за Джери Мичъл.
Госпожа Пет се вцепени от ужас. Заговорът се разрастваше, а заговорниците се увеличаваха. Вече знаеше, че към тях се числят младежът, представящ се за племенника й, довереният иконом и личният треньор на съпруга й, когото вчера бе имала благоразумието да изгони. Кой ли ще бъде следващият? Джери Мичъл не й допадаше, но никога не би предположила, че е шпионин. И все пак сигурно е член на престъпната група, щом мнимият Джими Крокър твърдеше, че с него са стари приятели.
— Мичъл — продължи младежът, без да осъзнава какви чувства предизвиква със споменаването на това име — ми разказа какво се е случило вчера. Повярвай, че е много потиснат. Съжалява, задето е постъпил толкова грубо и без да се замисли. Помоли ме да се застъпя за него, да ти предам, че се разкайва от дъното на душата си и да ти напомня, че е бил безупречен служител. — Джими замълча. Лелята изобщо не реагираше, сякаш разпалената му реч не достигаше до слуха й. Седеше изпъчена, като да беше глътнала бастун, позата й беше някак отбранителна.
— Та както вече споменах, Джери е много опечален и моли за снизхождение — промърмори, установявайки, че красноречието му не я е затрогнало.
Настъпи неловко мълчание, нарушено от госпожа Пет:
— Откъде познаваш Мичъл?
— Едно време работех като репортер в „Кроникъл“ и присъствах на един-два мача на Джери. Той е прекрасно момче, а пък десният му прав е направо уникален…
— Не понасям професионалните боксьори и бях против назначаването на Мичъл — отсече госпожа Пет.
— Няма ли да го върнеш на работа? — плахо попита Джими.
— И през ум не ми минава!
— Той горчиво се разкайва.
— Разбира се, че ще се разкайва, ако в него е останало поне нещо човешко.
Младежът млъкна. Събитията не се развиваха според плана им. Страхуваше се, че за пръв път в живота си Ан няма да получи онова, което желае. За миг му хрумна, че това ще й се отрази благоприятно, после се досети, че навярно ще го обвини заради неуспеха му. Очакваше го доста неприятно преживяване. Ето защо реши да направи последно усилие:
— Всъщност Джери обича Огдън като свой брат.
— Х-м — промърмори госпожа Пет.
— Сигурно горещината го е изнервила. При нормални обстоятелства не би ударил дори бездомно псе. Виждал съм го да го прави.
— Какво да прави?
— Да не удря бездомни псета.
— А-х-х-х! — изтръгна се от устните на Неста Пет. Джими напълно основателно реши, че възклицанието изразява неодобрение, недоверие и гняв. Беше сигурен, че мисията му е обречена на провал, ала реши да прояви нахалство:
— Да му кажа ли, че му прощаваш? Че може да се върне на работа.
— В никакъв случай!
Госпожа Пет не беше от страхливите, но неволно се раз-трепери, докато наблюдаваше как заговорниците плетат мрежата си пред очите й. В този момент вече не беше само благодарна на лорд Уизбийч, а буквално го боготвореше. Ако не й беше разкрил истината за мнимия й племенник, навярно щеше
