толкова го обезпокои погледът на тази жена. Никога досега не я беше виждал, следователно не съществуваше опасност да бъде разобличен. И все пак се разтревожи.
— Да знайш, че ме н’значиха за прислужница — осведоми го младата жена.
— Ъ-ъ… — нима? — едва чуто произнесе той.
— Р-р-р — изръмжа госпожицата и за негово облекчение временно го освободи от присъствието си.
Осемнайста глава
Библиотеката, където Джими се оттегли в очакване на Ан, се помещаваше в просторна зала на приземния етаж с изглед към уличката, успоредна на южната страна на къщата. Високите до тавана прозорци се отваряха към малка морава, простираща се до високата каменна стена, в която бе прорязана вратичка. Очевидно стремежът на архитекта е бил сградата да прилича повече на провинциална къща, отколкото на здание в центъра на града. На още много места в дома посетителят се натъкваше на подобни изненади.
В едната стена на библиотеката беше вградена масивна метална каса, изглеждаща не на място сред различните по съдържание и формат книги, с които бяха отрупани полиците. Книги бяха складирани дори в галерията над вратата, към която водеха няколко стъпала.
Джими огледа сейфа, в който се съхраняваше епруветката с партриджит, сетне насочи вниманието си към лавиците с книги. След бегъл оглед, че не ще може да запълни времето си с приятно четиво, докато чака завръщането на Ан. Допадаха му съвременните романи, а всички томчета в библиотеката очевидно съдържаха произведения, написани до осемнайсети век, и то предимно поетични. Приближи се до бюрото до прозореца, върху което бяха подредени още книги, с надеждата да намери нещо подходящо. Напосоки отвори една, сетне отвратено я захвърли. Отново беше попаднал на стихосбирка. Този Пет със сигурност си падаше по поезията. Да му се не надяваш, че има толкова нежна душа! Тъкмо се беше примирил с мисълта, че ще скучае без четиво сред литературното море, когато вниманието му беше привлечено от името на гърба на една книга. Откритието бе толкова неочаквано, че отначало не повярва на очите си. Погледна отново… не, не се беше излъгал. На гърба на томчето със златно фолио беше написано: „«Самотното сърце» от Ан Честър“.
Като в унес посегна към книгата. Въпреки неоспоримото доказателство беше готов да оправдае своята червенокоса богиня и да предположи, че става въпрос за съвпадение на имената.
Една от многобройните му слабости беше омразата му към неизвестните поети, които презираше и безмилостно осмиваше, а ако бяха от женски пол, ги смяташе за излишно зло. Ето защо сега отказваше да повярва, че неговата Ан — девойката със забележителен характер, която бе насърчила един непознат да наруши закона, като се представи за нейния братовчед Джими Крокър — е авторката на стихосбирката „Самотното сърце“. Прочете няколко строфи от първото стихотворение и потръпна от отвращение. С подобни римувани излияния запълват страниците на различни списания, когато криминалният разказ се е оказал прекалено кратък. Подобни сълзливи стихотворения дългокоси типове четат на глас на други дългокоси нехранимайковци в гостните на английските дами, живеещи в предградията. Подобни поеми… накратко казано от подобни поеми мигом му се повдигаше. Не, невъзможно е Ан да бъде авторка на стихосбирката!
Ала в следващия момент ужасяващата истина с цялата си жестокост се стовари върху него. На титулната страница се мъдреше посвещение:
„На прескъпия ми чичо Питър с любов.
Зави му се свят, пред очите му причерня. Почувства се така, сякаш близък приятел го е наранил. После го споходи усещането, че човек, на когото безрезервно се е доверявал, го е издебнал от засада и го е цапардосал по тила. Времето сякаш спря и за миг чувствата му към Ан се охладиха, все едно я бе уличил в потресаващо престъпление, разкриващо неподозирани недостатъци в жената, която бе смятал за съвършена.
Сетне забеляза датата под посвещението и краката му се подкосиха от облекчение. Облаците се разсеяха от душата му, установи, че любовта му към девойката е ненакърнена. Противната стихосбирка беше публикувана преди пет години.
Усети прилив на съжаление към любимата си. Вече не я обвиняваше. Преди пет години още е била дете, не е била достатъчно зряла да различава изисканото от безвкусното. Как да й се сърди, че на тази крехка възраст е съчинявала сантиментални стихотворения? Та нали когато беше на нейните години самият той мечтаеше да стане водевилен актьор. Да, за всичко е виновна младостта! Запрелиства томчето, изпълнен с всеопрощаваща нежност.
Ненадейно се случи нещо странно. Изпита усещането, което всеки от нас е имал в определен момент, че и преди е прелиствал същата стихосбирка. Беше почти сигурен, че не за пръв път чете поемата, озаглавена „Елегия“, която бе отпечатана на двайсет и седма страница. Някои строфи му се струваха до болка познати. Учените обясняваха това явление с едновременното задействане на всички мозъчни клетки… Е, не беше съвсем сигурен, но помнеше, че става дума за някакви клетки.
Ала вместо да го напусне, чувството, че всичко това вече се е случвало, го обзе с нова сила. Убеден бе, че е чел това стихотворение. Но кога? Къде? И най-вече защо? Със сигурност не го е направил доброволно.
Невъзможността по своя воля да се е подложил на подобно изтезание отведе паметта му в правилната посока. В живота му съществуваше едногодишен мъчителен период, когато бе принуден да чете литературни произведения, към които иначе дори не би посегнал — робуването му в редакцията на „Кроникъл“. Дали са му възлагали да напише рецензия за тази стихосбирка? Или…
В този момент своеволната му памет, на която беше необходимо толкова време да преодолее първия етап от пътешествието към миналото, с мълниеносна бързина достигна крайната си цел — Джими си спомни всичко. Ведно с просветлението беше обхванат от смут… или по-скоро от ужас.
— Боже! — промълви едва чуто.
Разбра защо при първата си среща с Ан си бе помислил, че някъде е виждал неповторимата й червеникава коса. Мъглата, обвиваща съзнанието му, се разсея и истината блесна с цялата си жестокост. Спомни си какво се бе случило по време на интервюто, проведено преди пет години, за което тя беше намекнала. Разбра защо Ан обвинява Джими Крокър, че завинаги е потиснал сантименталните й чувства. По челото му изби ледена пот. Припомни си дори най-незначителните подробности, като че ли беше интервюирал младата жена преди пет минути, не преди цели пет години.
В паметта му възкръсна споменът за унищожителната рецензия, която беше сътворил, както и за удоволствието, което беше изпитал, оплювайки стихотворенията. По онова време притежаваше по момчешки необуздано чувство за хумор, буйстващо като жребче, без да го е грижа, че може да стъпче и да нарани някого. Тръпки го побиха, като си спомни какво беше натракал с такова удоволствие на пишещата си машина. Отврати се от онзи Джими Крокър, който бе извършил гнусното си дело без капчица разкаяние, дори през смях бе прочел на свой колега откъси от рецензията. Усети прилив на съчувствие към Ан. Не е чудно, че й беше противен даже споменът за автора на злополучната статия.
Навярно още дълго щеше да се терзае от угризения на съвестта, ако не бе разгърнал книгата на страница четирийсет и шеста и не беше прочел стихотворението „Погребана любов“. Беше кратко и го прочете за по-малко от две минути, но през този период от време настроението му се промени. Вече не изпитваше омраза към себе си, не се чувстваше като безмилостен убиец. „Погребана любов“ му подейства като тонизираща напитка. Стихотворението беше толкова абсурдно, толкова бездарно написано. Хрумна му старата поговорка: „Всяко зло за добро“.
Докато разговаряха на палубата на парахода, Ан беше признала, че след унищожителната рецензия завинаги се е отказала от амбицията да стане поетеса. Следователно той се явяваше като неин спасител. Каква ли лигла е била по онова време, че да съчинява такива щуротии? Промяната, която се забелязваше в
