Ан помълча още няколко секунди, сетне промълви:
— Ако се съглася с вашия безумен план, ще ми обещаете ли нещо?
— Всичко каквото пожелаете.
— Първо, абсолютно забранявам да се излагате на риск, като се замесвате в отвличане. — Забеляза, че той се кани да й възрази, и му направи знак да не я прекъсва. — Все пак можете да ми окажете неоценима помощ. Както споменах, леля ми е готова да даде мило и драго само и само да върне в Ню Йорк Джими Крокър. От вас искам да я помолите отново да назначи Джери.
— Никога!
— Нали обещахте да изпълните всяко мое желание.
— Всяко освен това.
— Тогава целият план отпада.
Джими се замисли и промърмори:
— Не е работа за мен — ще пукна от скука.
— Само при това условие ще приема помощта ви.
— Добре… но да знаете, че го правя против волята си.
Ан облекчено въздъхна и седна.
— Страхотен сте, господин Бейлис. Много съм ви признателна.
— Няма за какво.
— Важното е, че ще помогнем на Огдън, нали?
— Безусловно.
— Но първо трябва да уточним някои подробности. Хрумна ми, че ще ви попитат кога сте пристигнали в Ню Йорк и ще се озадачат, задето не сте ги посетили веднага.
— Помислил съм и за това. Ако не ме лъже паметта, утре пристига параходът „Карония“… за всеки случай ще проверя името във вестника. Ще кажа, че съм пътувал с него.
— Много сте изобретателен. Слава Богу, че по време на пътуването с „Атлантик“ изобщо не се видяхте с чичо Пит.
— Какво да бъде поведението ми, когато отида в дома му? Дали да се държа наперено или скромно? Как би постъпил племенникът, когото не са виждали от пет години?
— Според мен, ако племенникът е със славата на Джими Крокър, ще допълзи на колене и с вдигнат бял флаг.
В коридора прозвуча звънец.
— Призив за вечеря — отбеляза Джими. — Ако не ме лъже обонянието, очаква ме вечният буламач, а за десерт ще поднесат сини сливи.
— Време е да тръгвам.
— До скоро.
Той я изпрати до вратата и остана на прага, докато стройната девойка изчезна в мрака. Сетне дълбоко си пое въздух и потънал в дълбок размисъл, тръгна към трапезарията.
Дванайста глава
Когато в десет и половина на следващата заран Джими се появи в кантората на господин Пет (така и не бе осъществил намерението си да стане рано и да се озове на Пайн Стрийт точно в девет), бе в състояние на пълна бойна готовност. За да се подкрепи за изтощителния разговор с чичото, бе предпочел изисканите ястия в скъп ресторант пред отвратителната закуска в пансиона, с която напоследък оскверняваше стомаха си. Костюмът му беше изгладен, обувките — лъснати до блясък, а лицето му — гладко избръснато. Тези фактори, съчетани с удоволствието от прекрасното утро и с въодушевлението, което деловата атмосфера на търговската част на града предизвиква у човек, комуто не се налага да работи, подсилваха вродения му оптимизъм. Нещо му подсказваше, че събитията ще се развият благоприятно. Разбира се, положението му беше доста сложно — май трябваше да начертае диаграма, за да определи позицията си, но това не го смущаваше. Бе привърженик на теорията, че усложненията в живота стимулират мисловната дейност. Подаде визитката си на бдителния прислужник и лицето му се озари от такава доброта и сърдечност, че момчето, което не бе свикнало да вижда толкова жизнерадостни физиономии, се стресна и глътна дъвката си.
— Занеси това на шефа си, драги ми приятелю — усмихна се Джими. — Хайде, побързай.
Юношата се отдалечи, като си тътреше краката. От мястото зад бариерата, разделяща приемната от канцеларията, се разкриваше необикновена гледка: младежи с делови изражения и с ръкавели се занимаваха със загадъчните си задачи, които явно изискваха изписване на купища листове. Един от служителите така бе затрупан с хартия, че приличаше на плувец сред огромни вълни. Сърцето на Джими се стопли, докато наблюдаваше младите труженици. Усърдието им го радваше. Харесваше му, че около него кипи труд.
Прислужникът се върна, поклони се и каза:
— Моля, последвайте ме.
Поведението му бе много по-почтително. Реакцията на господин Пет при прочитане името на посетителя му беше направила силно впечатление. Най-странното бе, че макар в собствения си дом финансистът да бе кръгла нула, подчинените му дълбоко го уважаваха и се съобразяваха с мнението му.
За Питър Пет съобщението, че Джеймс Крокър чака в приемната, бе равностойно на новина за някакво чудо. Откакто се бяха върнали в Америка, не минаваше ден, без съпругата му да не скърби, задето не са успели да върнат в правия път младия грешник. След като Неста Пет прочете в „Сънди Кроникъл“ статията, описваща боксовия мач между Джими и лорд Пърси Уипъл, се разигра сцена, която сериозно обезпокои господин Пет. За пръв път откакто я познаваше, несломимата му съпруга се поддаде на отчаянието.
От всички някога изречени или написани думи, най-печални са тези две: „пропусната възможност“. Дори силна жена като Неста Пет би рухнала при осъзнаването, че по време на разговора със сестра си е разполагала с оръжие, чрез което да превърне разгрома в победа. Колчем си припомнеше как Юджиния самодоволно бе провъзгласила Пърси Уипъл за най-добрия приятел на заварения си син, докато в същия момент лордът се е възстановявал на легло след запознанството си с Джими Крокър, в сърцето на госпожа Пет сякаш се забиваше нажежено желязо. Мисълта за пропуснатата възможност не й даваше покой. Щом разбра истината, мигновено й хрумнаха поне шест коя от коя по-унищожителни реплики към сестра й, които никога нямаше да има възможност да изрече.
И ето че като по чудо й се предоставяше възможност да възстанови нараненото си самолюбие. При все изявленията на заварената му майка, може би дори напук на желанията й, Джими Крокър беше пристигнал в Америка. Първата мисъл на господин Пет бе, че съпругата му „ще припадне от щастие“. Без да дочака излизането на прислужника, подскочи към младежа като палаво агънце и го потупа по гърба, като преливаше от дружелюбност.
— Скъпо момче! — извика. — Скъпо мое момче! Щастлив съм, че те виждам!
Отначало Джими остана слисан, после изпита облекчение и задоволство. Не беше очаквал толкова сърдечно посрещане. Най-много, на което се надяваше, бе да приемат появата му с хладна учтивост. Намекнали му бяха, че семейство Пет гледат на него като на шугава овца и макар да е възможно да приемеш мършата обратно в стадото, не е задължително да любезничиш с нея.
— Много сте мил — промърмори смутено.
В продължение на няколко секунди двамата мълчаливо се измерваха с погледи. Господин Пет беше приятно изненадан, защото очакваше да види безвкусно облечен и нагъл младеж, подпухнал от алкохола. От своя страна Джими моментално изпита симпатия към чичото. И неговото въображение го беше подвело. Винаги си бе представял милионерите от Уол Стрийт като агресивни мъже с пронизващи очи и остри езици. По време на презокеанското пътуване само няколко пъти бе зърнал господин Пет отдалеч, поради което нямаше представа за характера му. Сега с изненада установи, че пред него стои симпатичен дребничък човек.
— Вече бяхме престанали да се надяваме, че ще се завърнете в родината — заяви Питър Пет.
Джими реши, че няма да е зле да изиграе ролята на разкаял се грешник:
— Не очаквах толкова радушно посрещане. Смятах, че имате много лошо мнение за мен.
