така че реши да я използува за прикритие. Отвори я чевръсто и дим да го няма. Кръвта вода не става. Друг един Емсуърт се беше изпокрил вдън земя при Аженкур7.
Беше попаднал в спалня и като преценяваше как се развиват събитията, очевидно скоро нямаше да я напусне. Пухкавото кутре, измамено от един висш интелект, вече не правеше опити да скрие разочарованието си. Бе свалило маската на неутралитета и пронизително джафкаше със зловеща настойчивост, а от време на време, задавено от ярост, дращеше с нокти по вратата.
— Чиба, сър — прогърмя храбро гласът на лорд Емсуърт.
— Кой е там?
Милорд подскочи като опърлен. Убеждението му, че апартаментът е празен, бе толкова дълбоко, че гласът, прозвучал там, където не би трябвало да се чуе глас, взриви като шрапнел нервната му система.
— Кой е?
Загадката, която вече граничеше със свръхестественото, се разбули. Отсреща имаше врата и именно иззад нея се обаждаше гласът. Лорд Емсуърт тъжно заключи, че това е поредното проявление на обичайната злонамереност на Съдбата — да направи своето официално посещение на добра воля точно когато снаха му се къпе.
Приближи се до вратата й и заговори успокоително.
— Моля ви, не се вълнувайте.
— Кой сте вие? Какво правите в стаята ми?
— Няма никакъв повод за тревога…
Милорд рязко млъкна, защото в същия миг се оказа, че думите му не съдържат и капка истина. Причина за тревога имаше, и то основателна. Вратата на спалнята се беше отворила и маншоноподобната топка от квичаща омраза препусна безкрако право към глезените му.
При смъртна опасност човек е способен на неподозирани подвизи. Лорд Емсуърт не беше акробат, но подскокът, който направи при тези кризисни обстоятелства, би сторил чест на всеки професионален циркаджия. Издигна се във въздуха като пощенски гълъб, литнал да изпълни куриерската си задача. Леглото се намираше на съществено разстояние, но той мигом го достигна и разтреперан кацна на самия му ръб. Под него пухкавото кутре се пенеше и бушуваше като океан о скалист бряг.
В този миг милорд си даде сметка, че на прага на вратата, през която току-що беше влязъл, стои млада жена.
Критичното око на един познавач на женските прелести би открило у нея доста несъвършенства. Беше твърде ниска, твърде ъгловата и твърде набита. Извивката на брадичката й бе твърде решителна. И косата й бе с неприятен рижав оттенък. Но онова, което лорд Емсуърт най-много не хареса у нея, бе пистолетът, който бе насочила към главата му.
Иззад вратата на банята долетя жалостив глас.
— Кой е там?
— Един мъж — отвърна момичето с пистолета.
— Знам, че е мъж. Вече говорих с него. Кой е той?
— Не знам. На вид е отвратителен. Видях го да се навърта из коридора, грабнах пистолета и дойдох. Хайде, излизай!
— Не мога. Мокра съм.
Никак не е лесно за човек, покачен върху легло е вдигнати нагоре ръце, да говори с достойнство, но лорд Емсуърт се постара да го стори.
— Уважаема госпожо!
— Какво търсите тук?
— Видях, че вратата е открехната…
— И влязохте да проверите дали няма открехната и някоя кутия с бижута. Според мен — заключи младата жена, като повиши глас, за да я чува и невидимата къпеща се, — това е Доупи Смит.
— Кой?
— Доупи Смит. Същият, дето се опита да задигне бижутата ти в Ню Йорк. Сигурно те е последвал и тук.
— Не съм никакъв Доупи Смит — възмути се милорд. — Аз съм граф Емсуърт.
— Така ли?
— Да, така!
— Аха! Как ли не!
— И дойдох да се срещна със снаха си…
— Е, ето я и нея.
Вратата на банята се отвори и отвътре се появи прелестна фигура, загърната с кимоно. Дори в този изпълнен с напрежение миг лорд Емсуърт се улови, че с недоумение си задава въпроса как е могло такова момиче да се омъжи за син му Фредерик.
— Та кой казваш е този? — попита снаха му и като улови здраво рошавото куче, предизвика у милорд още по-силно чувство на одобрение.
— Твърди, че е граф Емсуърт.
— Аз наистина съм граф Емсуърт.
Докато милорд слизаше от леглото, момичето в кимоното внимателно се взираше в него.
— Знаеш ли, Джейн — каза с нотка на известна неувереност, — може и да е. Много прилича на Фреди.
Тази злощастна нападка срещу външния му вид накара лорд Емсуърт да онемее. Като всеки друг и той бе имал своите черни мигове, когато външността му не го бе задоволявала изцяло, но никога през ум не бе му минало, че в лицето си има някаква, дори бегла прилика с Фреди.
Момичето с пистолета нададе смразяващ писък.
— Господи! Нима не виждаш?
— Какво да виждам?
— Ами че това е самият Фреди! Опитва се да се добере до теб по този начин. Точно такъв номер от киното би му допаднал. Свали брадата, измамнико — познах те!
Тя протегна ръка, сграбчи с железни пръсти брадата на милорд и задърпа с всичката сила на едно съвременно момиче, тренирало от дете хокей, тенис и гимнастика.
Само миг преди туй лорд Емсуърт бе твърдо убеден, че нищо не е в състояние да направи положението му по-неприятно. Сега разбра, че дълбоко се е лъгал. Болка, надхвърляща и най-страшните му кошмари, прониза сгърченото му тяло.
Момичето го изгледа озадачено.
— Хм! — каза разочаровано. — Май че е истинска. Освен ако — в гласа й се прокрадна оптимистична нотка — не е използувал специално лепило. Я да опитам отново.
— Недей — обади се снаха му. — Не е Фреди. Веднага щях да го позная.
— Тогава наистина излиза, че е мошеник. Бъдете така любезен да влезете в този долап, докато позвъня на полицията.
Лорд Емсуърт подскочи няколко пъти.
— Няма да влизам в никакви долапи! Настоявам да бъда изслушан. Не знам коя е тази жена…
— Името ми е Джейн Йорк, ако това ви интересува.
— Аха! Жената, която насъсква съпругата на сина ми срещу него! Знам всичко за вас! — Той се обърна към момичето в кимоното. — Вчера синът ми Фредерик с телеграма ме помоли да дойда в Лондон. Срещнахме се В моя клуб. Накарайте това куче да млъкне!
— Защо да млъква? — обади се мис Йорк. — То е в собствения си дом.
— Та той ми каза — продължи лорд Емсуърт, като повиши глас, — че между вас е възникнало недоразумение.
— Недоразумение е добре казано — прекъсна го мис Йорк.
— Поканил онази жена на вечеря с определена цел.
— И още щом ги видях — додаде мис Йорк, — ми стана ясно каква е целта.
Достопочтената мисис Трипуд погледна разколебано приятелката си.
