— Та какво общо има тази жена?
— Един приятел ни запозна и аз започнах да си плета кошницата. Трябваше да я накарам да се заинтересува от сценария ми. Защото, хареса ли го тя, работата е в кърпа вързана. По тази причина трябваше често да се срещаме, нали разбираш, но една вечер, както си хапвахме в една кръчма, насреща ми, не щеш ли, Джейн Йорк!
— Боже всемогъщи!
— Спокойно, папа! Всичко си беше съвсем често и почтено. Чисто делови контакт. Бедата е там, че не бях казал на Аги, защото исках да я изненадам. Исках да отида при нея с вече приетия сценарий и да й докажа, че не съм такъв глупак, какъвто изглеждам.
— Жена, способна да повярва на това…
— За нещастие й бях казал, че същата вечер заминавам за Чикаго по работа. Та като сметнеш две и две… С една дума, както вече ти казах, тя е в „Савой“, а аз…
— Коя е Джейн Йорк?
Черен облак забули ведрото лице на Фреди.
— Досадница, папа. От най-зловредните. Чистокръвна пепелянка. Ако не беше тя, щях да се справя с положението. Тя обаче се лепна за Аги, отмъкна я и я насъска срещу мен. Тази жена, папа, има брат и искаше Аги да се омъжи за него. Убеден съм, че се опитва да я накара да отскочи до Париж за развод, та да даде на проклетото си братче още една възможност, мътните го взели. Така че, папа, сега е време да действуваме. Трябва да обединим усилията си. Разчитам на теб.
— На мен? Какво, по дяволите, очакваш да направя?
— Как какво? Ами да отидеш и да се застъпиш за мен. Така правят във филмите. Гледал съм хиляди филми, където беловласият стар баща…
— Дрън-дрън! — прекъсна го лорд Емсуърт дълбоко засегнат, защото като повечето запазени мъже на зряла възраст и той живееше с убеждението, че косата му е само леко прошарена. — На каквото си си постлал, на такова ще легнеш.
— Ъ?
— Искам да кажа, че ще си сърбаш попарата, която си надробил. Сам си си навлякъл беда с малоумното си поведение, сам ще си носиш и последствията.
— Нима няма да се застъпиш за мен?
— Няма!
— Искаш да кажеш „да“?
— Искам да кажа „не“.
— Няма да се застъпиш за мен? — повтори Фреди, за да няма двусмислици.
— Отказвам да бъда въвлечен в тази история.
— Дори няма да й се обадиш по телефона?
— Няма.
— О, папа, хайде, не се опъвай. Номерът на апартамента й е шейсет и седем. Само срещу два пенса можеш тутакси да го набереш и да ме защитиш. Моля ти се, врътни една шайба.
— Не.
Фреди се изправи. Върху лицето му беше изписана решимост.
— Много добре — развълнувано каза той. — При това положение, папа, съм длъжен да ти заявя, че за мен животът вече няма смисъл. Бъдещето с нищо не ме привлича. Песента ми е изпята. Ако Аги отиде в Париж и получи развод, аз ще се оттегля в някое тихо местенце, за да изживея малкото, което ми остава. Защото сега аз съм само една клета развалина. Сбогом, папа.
— Сбогом.
— Би-бийт! — мрачно се отзова Фреди.
Като правило лорд Емсуърт си лягаше рано и спеше непробудно. Едно от малкото качества, което го сродяваше с Наполеон Бонапарт, бе способността му да заспива в мига, в който главата му докосне възглавницата. Тази нощ обаче, сломен от тревоги, той напразно търсеше забрава в съня, докато най- после, в ранните часове на утринта, се изправи разтреперан в леглото. Внезапно го бе осенила, зловеща мисъл.
Фреди беше заявил, че ако жена му получи развод, ще се оттегли до края на живота си в някое тихо местенце. Ами ако под „тихо местенце“ имаше предвид Замъка Бландингс? При тази възможност лорд Емсуърт се разтресе като от малариен пристъп. Фреди и друг път беше посещавал Бландингс за по-дълги периоди от време, в резултат на което милорд бе останал с непоклатимото убеждение, че момчето е по- страшна напаст за безметежното съществувание на провинциална Англия от паразитните червеи, листните въшки и шапа по говедата. Възможността синът му да пребивава в Бландингс постоянно подействува на милорд като шамар по тила.
Мислите му затекоха в съвършено нова посока. Беше ли, питаше се той, достатъчно мил по време на последния разговор с Фреди? Не беше ли се държал малко рязко? Не беше ли проявил известна липса на съчувствие? Беше ли изпълнил докрай бащиния си дълг?
Отговорите на въпросите по реда на задаването им, бяха следните: Не. Да. Да. И не.
След като се събуди от късно споходилия го сън и докато пийваше първата чаша чай за деня, лорд Емсуърт се почувствува преизпълнен с решимост. Вече бе променил мнението си. Сега намеренията му бяха да отиде при тази своя снаха и да й се моли, като никой тъст не се е молил.
Човек, прекарал неспокойна нощ, не е в най-добра форма на другата сутрин. Преди да се наобядва, лорд Емсуърт усещаше, че главата му е твърде мътна, за да се покаже в добра светлина като просител. Но една разходка сред цветята на Кенсингтънските градини и фантастичният котлет, полят с половин бутилка бордо в „Риджънт Грил“, възвърнаха добрата му форма. Тежестта изчезна от главата му и той се почувствува бодър и прозорлив.
Така например, при пристигането си в хотел „Савой“, милорд прояви съобразителност, на каквато и не подозираше, че е способен. Тъкмо се канеше да съобщи името си на администратора, когато се сепна. Ами, помисли си, ако снаха му, преизпълнена с враждебни чувства към всички представители на рода Емсуърт, откаже да го приеме, след като чуе, че чака долу? Та нали по този начин ще попари в зародиш цялата му програма. По-добре да не рискува, реши той. И като се отдалечи от администрацията, милорд се упъти към асансьора и не след дълго се озова пред шейсет и седми апартамент.
Почука на вратата, но отговор не последва. Почука повторно и след като отново не получи отговор, изпадна в известно затруднение. Милорд не се отличаваше с особена далновидност и вероятността снаха му да не си е в къщи изобщо не му беше минала през ума. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато забеляза, че вратата е открехната. Побутна я и тя взе, че се отвори. Вмъкна се и се озова в уютна всекидневна, отрупана с всевъзможни цветя, което никак не е учудващо за една женска стая.
Цветята винаги го бяха привличали като магнит и той прекара няколко щастливи минути, като обикаляше от ваза на ваза и ги душеше.
Чак след двайсетото подушване у милорд се зароди впечатлението, че в стаята има някакво странно ехо. Имаше чувството, че при всяко негово подушване някой друг също започва да души. От друга страна стаята очевидно беше празна. За да подложи акустиката на последва проверка, лорд Емсуърт подуши още веднъж. Този път обаче, ехото, което последва, бе от по-зловещо естество и поразително прозвуча като ръмжене.
Такова си и беше. При случаен поглед надолу милорд незабавно установи, че в непосредствена близост до глезените му се намира дамски маншон. Но тъй като този следобед мозъкът му работеше с особена пъргавина, в следващия миг лорд Емсуърт съобрази, че това не е никакъв маншон, а миниатюрно кученце от ония, които жените са склонни да ръсят из всекидневните си.
— Боже Господи! — възкликна той, като побърза набожно да повери безопасността си в сигурни ръце, както бяха правили многобройни негови мъжествени прадеди по средновековните бойни полета.
Милорд разтревожено заотстъпва назад. Кучето го последва. То очевидно нямаше крака и се придвижваше с помощта на провидението.
— Чиба, сър! — подкани го лорд Емсуърт.
Той ненавиждаше малките кученца. Те хапеха. Само да си отместиш погледа и току те заръфали за глезена. В същия миг милорд установи, че в резултат на ловките си маневри, се бе озовал до някаква врата,
