служа в това домакинство. Започнах като лакей и се издигнах до сегашното си положение, но краят настъпи.
— Не е възможно да си отидете само защото милорд си е пуснал брада!
— Няма друг начин, мисис Туемлоу. Тази брада разклаща авторитета на милорд в цялата околност. Знаете ли, например, че на последния пикник на Неделното училище чух възгласи „Козльо! Козльо“!?
— Не може да бъде!
— Да! Неуважението и подигравките ще се разпространяват. Нещо по-лошо — брадата започва да отчуждава най-доблестните елементи на графството. Аз лично видях с какво неодобрение я гледаше сър Грегъри Парслоу-Парслоу, когато вечеря у нас миналия петък.
— Не е красива — призна домоуправителката.
— Не е. И милорд трябва да бъде уведомен за това. Докато съм на служба при него обаче, ми е невъзможно да изказвам мнения. Затова ще си подам оставката. Направя ли го, езикът ми вече няма да е вързан. Това там препечени филийки с масло ли са, мисис Туемлоу?
— Да, мистър Бийч. Вземете си. Това ще ви поободри.
— Да ме поободри! — глухо като погребален звън се изсмя икономът.
За щастие, по време на този разговор лорд Емсуърт седеше в пушалнята на Клуба на заслужилите консерватори в Лондон и нищо не подозираше за непоправимото бедствие, което щеше да се стовари върху него; защото и без туй тревогите му бяха не една и не две.
През последните дни всичко като че ли вървеше наопаки. Ангъс Макалистър, главният градинар, бе докладвал за застрашителното нашествие на листната въшка сред розите. Една от любимите му крави, към която хранеше дълбоко уважение и обич заради състезанието по млеконадой на предстоящата Селскостопанска изложба, беше пипнала някакво тайнствено заболяване, останало загадка за местния ветеринар. И на всичкото отгоре се получи телеграма от по-малкия му син Фредерик Трипуд, в която Достопочтеният го известяваше, че се е върнал в Англия и желае незабавно да се види с баща си. Както си мислеше лорд Емсуърт, докато гледаше накриво щастливата групичка заслужили консерватори отсреща, това беше най-големият удар. Какво, по дяволите, правеше Фреди в Англия? Преди осем месеца се беше оженил за единствената дъщеря на „Кучешките бисквити на Доналдсън“ от Лонг Айланд Сити в Съединените щати; и именно в Лонг Айланд Сити трябваше да бъде и усърдно да допринася за производството на кучешки бисквити. Вместо това, той се намираше в Лондон и, съдейки по телеграмата, беше закъсал.
Лорд Емсуърт разсеяно докосна брадичката си с цел да стимулира своя мисловен процес и изпита смътно раздразнение от препятствието, което срещнаха пръстите му. Съсредоточи всичките си способности, доколкото изобщо ги имаше, и стигна до извода, че това е брадата му. Изпита силна досада. Доскоро, в подобни тежки мигове, досегът с гладко избръснатата кожа винаги му бе носил облекчение. А сега имаше чувството, че е заврял ръка във водорасли и съвършено несправедливо — защото младият човек нямаше нищо общо с решението му да си пусне брада — раздразнението, което изпитваше по адрес на Достопочтения Фреди, се засили.
В същия миг забеляза и чедото си, задало се с бърза стъпка насреща му.
— Здравей, папа — каза Фреди.
— Е, Фредерик? — рече лорд Емсуърт.
Последва мълчание. Фреди си мислеше, че не е виждал баща си от деня, когато напъха в ръката му бележката със съобщението за женитбата си с момиче, което лорд Емсуърт беше виждал само веднъж, и то през телескоп — когато той, Фреди, я целуваше на поляната в Замъка Бландингс. От своя страна лорд Емсуърт разсъждаваше върху словосъчетанието „в беда“, заемащо толкова важно място в телеграмата на сина му. Петнадесет години с неохота беше измъквал Достопочтения от всякакви беди и сега, когато му се струваше, че завинаги се е отървал от него, всичко започваше отначало.
— Седни де — сприхаво каза милорд.
Фреди стоеше на един крак и смутеният му вид дразнеше лорд Емсуърт.
— Готово — рече Достопочтеният и взе един стол. — Откога тази растителност, папа?
— Какво?
— Брадата. Не можах да те позная.
Нова вълна на раздразнение заля лорд Емсуърт.
— Ти не се занимавай с моята брада!
— Няма, няма — сговорчиво отвърна Фреди. — Страшно мило от твоя страна, че така бързо довтаса в града.
— Дойдох, защото в телеграмата ти пишеше, че си в беда.
— Постъпка на истински англичанин — с одобрение отбеляза Фреди.
— Макар че в каква беда може да си изпаднал, умът ми не го побира. Надявам се, че не става въпрос за вари?
— О, не. Не е за пари. Иначе щях да се обърна към драгоценния си тъст. Старият папа Доналдсън е цар. Мисли ме за голяма работа.
— Така ли? Срещал съм мистър Доналдсън само веднъж, но ми направи впечатление на разумен човек.
— Нали и аз това ти разправям. Смята ме за истинско чудо. Ако ставаше въпрос за мангизи, мигом щях да го издоя. Но бедата не е в парите, а в Аги. Между другото, така се казва жена ми.
— Е?
— Напусна ме.
— Напуснала те е!
— Сто процента. Заминала и забучила бележка на игленика. Сега е в „Савой“ и не ми разрешава да се доближа до нея, а аз съм наел апартамент в една къща на Кинг Стрийт и си хапя задника, ако разбираш какво искам да ти кажа…
От гърдите на лорд Емсуърт се отрони дълбока въздишка. Гледаше мрачно сина си и не можеше да проумее как един млад човек като Фреди, колкото и тясно да е специализиран по забъркването на каши, успява с такава последователност да си обърква живота. По някакво чудо безценната му рожба бе съумяла да подлъже милионерска щерка да се омъжи за него; а сега, както по всичко личеше, я беше изтървал. На времето, когато беше млад и както повечето младежи, романтичен, милорд понякога съжаляваше, че родът Емсуърт, макар и древен, няма своето Семейно проклятие. Но изобщо не подозираше, че не след дълго сам ще му бъде баща.
— Предполагам — глухо изрече милорд, — че вината е твоя?
— Донякъде, да. Но…
— Какво точно се случи?
— Ето как стана всичко, папа. Нали знаеш, че си падам по киното? Гледам всички филми и прочие. Та една нощ, както си лежах буден, изведнъж ме осени идеята сам Да напиша сценарий. При това страхотен. Беден човек претърпява злополука и ония от болницата казват, че ще остане жив само ако му се направи операция. Само че отказват да го оперират, ако не внесе предварително петстотин долара. Той обаче няма пари. Тогава жена му докопва някакъв милионер…
— Какви са тия щуротии, дето ми ги разправяш? — прекъсна го лорд Емсуърт.
— Как щуротии, бе папа? — засегна се Фреди. — Нали ти разказвам сценария.
— Не желая да го слушам. Това, което искам да науча и то по възможност сбито, е причината за раздялата между теб и жена ти.
— Нали това ти разправям. Всичко започна от сценария. След като го написах, естествено пожелах да го продам на някого. Точно тогава Полин Петит пристигна от Холивуд и нае къща в Грейт Нек, а един мой приятел ме представи…
— Коя е тази Полин Петит?
— Божичко, папа! — Фреди не можеше да повярва на ушите си. — Нима искаш да кажеш, че не си чувал за Полин Петит! Кинозвездата! Не си ли гледал „Роби на страстта“?
— Не съм.
— А „Копринени окови“?
— Не.
— А „Страст в мораво“? „Златни окови“? „Съблазън“? Господи, папа, ами че ти не си живял!
