тревата.
— Тъй или иначе, тая работа ми намирисва — настоя Орло, след което, за мое облекчение, смени темата. — Познаваш ли един човек на име Спофорт?
— Не — отвърнах.
— П. Б. Спофорт. Такъв един едър, с подрязани мустачки.
— Не, никога не съм го виждал.
— Няма и да го видиш. Той е в болница.
— Горкичкият. От какво е пострадал?
— От мен. Целуна жената, която обичам, на годишния пикник на Екскурзионния клуб на училище „Слейд“. Ти целувал ли си някога жената, която обичам, Устър?
— За Бога, не!
— Внимавай тогава кого целуваш. Тя дълго ли стоя при теб?
— Не, съвсем малко. Влезе и излезе като попарена. Едва успя да каже, че си бил като рицар в сияйна броня, яхнал белия си кон, после ми заръча да ти предам да бъдеш у дрма утре точно в три, и изчезна.
Това го поуталожи. Той продължаваше да се муси, но вече не като Джак Изкормвача, събиращ сили за следващото си убийство. При все това личеше, че нещо го гложди.
— Не бих нарекъл гениално хрумването да се срещнем в твоята вила — рече.
— Защо?
— Защото ти през цялото време ще ни се мотаеш из краката.
— И за това е помислено, другарю. Аз ще изляза да се поразходя.
— А, на разходка значи — просветна той. — Че така кажи бе, Устър. Няма нищо по-полезно за здравето. Връща руменината в побледнелите бузки. И не бързай да се прибираш. Разтъпчи се на воля. Казват, че наоколо било фрашкано с красиви гледки.
На тази сърдечна нотка двамата се разделихме, като той се упъти към бара за още джин, а аз обратно при Ванеса да й докладвам за успешно изпълнената мисия.
— Как ти се видя той? — бяха първите й трепетни слова.
Доста се затрудних с отговора, тъй като той ми се беше видял досущ като главорез, измъчван от циреи на най-чувствително място, но в крайна сметка скалъпих една-две тактични фрази, колкото да замажа положението, и тя най-сетне си обра крушите.
Скоро след нейното излизане Джийвс се материализира от нищото. Изразът му издаваше едва доловимо смущение.
— Бяхме прекъснати в неотдавнашния ни разговор, сър.
— Да, Джийвс, и съм щастлив да отбележа, че вече не се нуждая от твоя съвет. По време на отсъствието ти проблемът целокупно се избистри. Беше уредена среща, която за жалост ще се проведе тук, в същата тази вила, в три часа утре следобед. Аз самият поради нежелание да се натрапвам ще бъда на разходка.
— Твърде задоволително, сър — рече той, демонстрирайки обичайния си тънък усет за нещата.
Глава 9
В три без пет на другия ден, когато бях вече съответно издокаран и риещ с копито да препусна из полята, Ванеса цъфна на прага. Видът ми нещо не й допадна. Тя ме изгледа като купчина от нещо което не радва обонянието, и рече:
— Ти още ли не си излязъл?
Намерих репликата донякъде рязка дори за една горда красавица, но верен на своята решимост да бъда безупречен рицар, отвърнах приветливо:
— Тъкмо тръгвах.
— Ами тръгвай тогава — каза тя и аз тръгнах.
Улицата не предлагаше на разхождащия се повече развлечения от обикновено. Като се изключат цвъкнатите тук и там столетници, разменящи си спомени за Англо-бурската война, (Водена през 1899–1902 г. — Б. пр.) и едно куче, махащо с опашка на открита в канавката безценна находка, тя бе, общо взето, необитаема. Поех надолу, разгледах коритото за водопой и тъкмо се връщах от другата му страна, мислейки си колко ли ще ми се зарадва Е. Дж. Мъргатройд, ако можеше да ме види отнякъде, когато окото ми попадна върху едно дюкянче, изпълняващо функциите и на пощенска станция, при което си спомних думите на Джийвс, че освен дето продава марки, пощенски картички, чорапи, ботуши, гамаши, розови бонбони, жълти бонбони, конци, цигари и канцеларски пособия, то развива още и библиотечна дейност.
Влязох вътре. Бях потеглил за насам без голям запас от четива, а човек никога не бива да пренебрегва интелектуалното си извисяване.
Като повечето селски библиотеки, тази също не си беше дала много зор да се осъвременява и аз тъкмо се колебаех между „По заповед на руския цар“ и „Тайната на черния файтон“, които изглеждаха двата бестселъра в колекцията, когато вратата се отвори пред Анджелика Брискоу, кръшното девойче, което бях срещнал на обяда. Дъщерята на свещеника, ако случайно сте забравили.
Поведението й, щом ме зърна, се изроди в крайно озадачаващо. Тя мигновено доби съзаклятнически вид, сякаш беше нихилист от „По заповед на руския цар“, дошъл на тайна явка с друг нихилист. Още не бях чел този шедьовър, но бях сигурен, че бъка от нихилисти, които се срещат с други нихилисти, за да плетат тъмни заговори в потайни доби. Тя ме сграбчи за ръката и понижавайки глас до зловещ шепот, рече:
— Донесе ли я вече?
Разминах се като странник в нощта с онова, което имате предвид. Аз се имам за шлифован мъж, който може да се будалка с всяко симпатично момиче до сто и едно и обратно, но трябва да призная, че в случая единственият ми отзив бе безсловесно кокорене. Не беше за вярване щерката на един свещеник да членува в тайно братство, но за момента не ми щукна никакво друго обяснение. Думите й бяха прозвучали като код за посветени, в който и Господ не би могъл да проникне, освен ако не е от Групата на Осемте с редовно плащан членски внос. Най-сетне възвърнах своя дар-слово.
— Ъ? — рекох.
Тя, изглежда, реши, че с това въпросът й е получил своя отговор. Държането й се промени изцяло. Заряза номерата от „По заповед на руския цар“ и се превърна отново в хрисимото създание, което най- вероятно свиреше на органа в църквата на баща си.
— Разбирам, че за такава работа е нужно малко повече време.
— За каква работа?
— Не мога сега. Татко идва.
И преподобният Брискоу пристъпи величаво в дюкяна с цел, както се изясни незабавно, да закупи четвъртинка от розовите бонбони и още четвърт от жълтите като бонификации за най-заслужилите момчета от своя хор. Присъствието му накара кръшното девойче да глътне на бърза ръка всякакви по-нататъшни откровения и последвалият разговор избистри времето, състоянието на черковния покрив и колко-добре- изглежда-вашата-леля-и-какво-удоволствие-беше-да-се-видим-отново. След още няколко крайно английски реплики аз ги оставих и поднових своята разходка.
Винаги е трудно да се прецени времето, необходимо на две влюбени сърца да се слеят отново след дългата разлъка. За по-сигурно аз дадох на Орло и Ванеса около час и половина и при завръщането си във вилата установих, че разчетът ми е бил верен. Вилата ми беше благодатно свободна от всякакво тяхно присъствие.
Онези слова на Анджелика Брискоу продължаваха обаче силно да ме задръстват. Колкото повече разсъждавах върху тях, толкова по-енигматични, ако не бъркам думата, ми се струваха те. И наистина, като погледне човек: „Донесе ли я вече?“ — Кой да я е донесъл? Какво да е донесъл? Повиках Джийвс, за да чуя мнението му относно загадката.
— Кажи ми, Джийвс — рекох. — Ако предположим, че както си стоиш в селска библиотека с „По заповед на руския цар“ в ръце, до теб се приближи дъщерята на духовно лице и без дори едно встъпително „Здрасти, как си“ ти просъска: „Донесе ли я вече?“, какво тълкувание биха породили у теб тези думи?
Той поразмисли, напрягайки старите сиви клетки, както понякога съм го чувал да се изразява.
— „Донесе ли я вече“, сър?
