Не твърдя, че от гръдта ми се е изтръгнала цяла въздишка, но поне за половин гарантирам.
За мъж с изтънчена чувствителност винаги има нещо тъжно в крушението на една млада любов. Аз самият не можех за нищо на света да си представя защо някое момиче ще иска да се омъжва за Орло Портър, освен дето бих се разтресъл до петите на чорапите, ако трябваше да се женя за Ванеса Кук, но те двамата безспорно се бяха устремили да вият гнездо и ми се стори прискърбен фактът, че силни думи са се изпречили между тях и перилата на олтара.
При все това разривът си имаше и своята добра страна, а именно, че Ванеса най-после си бе намерила майстора в лицето на мъж, осмелил се да надигне глава срещу нейното иго. Споделих тази мисъл с Джийвс и той се съгласи, че подобен аспект действително е налице.
— Ще й бъде само от полза да разбере, че не е някоя Клеопатра, която може да си развява безнаказано байрака.
— Много вярно, сър.
Щях с радост да продължа беседата в същия дух, но знаех, че той изгаря от нетърпение да се върне при Спиноза. Без съмнение го бях прекъснал тъкмо когато Спиноза се е канел да разкрие тайната на обезглавеното тяло в заключената отвътре стая.
— Е, толкова засега, Джийвс — рекох. — Можеш да се оттеглиш.
— Благодаря ви, сър.
— Ако ти хрумне някакво обяснение на „Донесе ли я вече?“, прати ми една бележка по разсилния.
Тонът ми бе ведър, но вътрешно хич не се чувствах кукуряк. Онези загадъчни слова на Анджелика Брискоу мира не ми даваха. Те явно сочеха, че зад гърба ми назряват събития, които не ми вещаят нищо добро. В миналото главата ми много е патила, когато момичета на възрастта на Анджелика са започвали да кроят нещо — Стифи Бинг е името, което веднага ми идва на ума, — та съм станал осторожен и недоверчив като лисица, преследвана дълги години от местната ловна дружинка.
Изразявайки се с недомлъвки, А. Брискоу ми даде богата храна за преживяне. И макар тайнствеността да е добре дошла на книга — никой не се потапя с по-голяма наслада от мен в поредния роман ла Агата Кристи, — в личния живот на човека тя му носи само главоболия.
Моето например вече започваше, когато съзнанието ми бе отвлечено от първите му пулсиращи пристъпи. Външната врата се разтвори и пропусна Ванеса Кук.
По лицето й още личаха белезите от скорошната схватка. Страните й пламтяха, очите мятаха искри, а съдейки по стиснатите зъби, те допреди секунда бяха скърцали до претриване. Цялостният й облик бе на момиче, чиято емоционалност е била пометена от циклон.
— Бърти — рече тя.
— Да? — отвърнах.
— Бърти — рече тя, — реших да приема онова твое предложение и да стана твоя жена.
Глава 10
Би следвало да се очаква, че това ще изтръгне от мен някакъв коментар, като например: „Мили Боже!“, или: „Ще ми станеш какво?“, но аз останах безмълвен поради глътване на езика и като си помисля сега, истинско чудо е, че не ми се наложи да си събирам очите от килима, защото как не изхвръкнаха, аз си знам.
Думите й ме цапардосаха като мокър парцал. Когато навремето й поисках ръката, отказът й бе тъй рязък и категоричен, че аз останах с впечатлението, че всяка опасност от тази посока е отминала и за в бъдеще няма да бъдем дори добри познати. Тогава тя всячески ми показа, че по-скоро би препочела да е на шест стъпки под земята, отколкото в брачното лоно заедно с мен. И сега — това. Има ли нещо сигурно на тая земя, се питаше човек. Нищо чудно, че думите, както се казва, ми изневериха.
Тя, от друга страна, стана разговорлива. Изричането на съдбовната фраза явно й се бе отразило добре. Електричеството в очите й, кажи-речи, се разреди, челюстите й отслабиха мъртвата си хватка. Не твърдя, че дори при това положение бих склонил да я срещна нощем в неосветена уличка, но общото подобрение бе неоспоримо.
— Сватбата ни ще бъде скромна — рече. — Ще поканим само няколко мои лондонски познати. Може дори да се наложи да я направим и още по-ненатрапчива. Всичко зависи от татко. Явяването ти пред него би било в общи линии равносилно на появата на обществен враг номер едно на годишния бал на полицейските служители. Не знам какво си му направил, но никога не съм го виждала по-морав от оня път, когато името ти се спомена на масата. Ако той упорства в тази си позиция, ще трябва да избягам с теб. Уверявам те, че това ни най-малко не ме притеснява. Вероятно много хора ще кажат, че постъпвам прибързано, но аз съм готова да поема риска. Вярно, знам много малко за теб, но никой, чието име е способно да вкара агнешки котлет в кривото гърло на баща ми, не може да е чак толкоз лош.
Успявайки най-сетне да освободя езика си от мъжеца, в който се беше оплел, аз успях да изграча:
— Нищо не разбирам!
— Какво не разбираш?
— Мислех, че ще се омъжваш за Орло Портър.
Звукът, който Ванеса издаде, е характерен за слон, измъкващ крака си от тинеста яма във вековните джунгли на Бирма. Името, изглежда, бе докоснало оголен нерв.
— Мислел си значи, а? Е, дълбоко си сгрешил. Кое момиче с капка мозък в главата ще се омъжи за човек, който отказва да свърши и най-елементарното нещо за нея само защото се бои от баща й? По всяко време с радост бих наблюдавала как Орло Портър пада надолу по стълбите и си троши врата. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да видя името му в колонката с некролози на „Таймс“. Но да се омъжа за него? Ама че глупости! Не, аз съм напълно доволна от теб, Бърти. Между другото, това име Бърти хич не ми харесва. Смятам да те наричам Харолд. Да, напълно съм доволна от теб. Разбира се, имаш немалко недостатъци. Ще ти привличам вниманието върху някои от тях, докато седим вечер край камината. Преди всичко — рече тя, без да изчака да седнем край камината, — ти пушиш прекалено много. Ще трябва да откажеш цигарите, когато се оженим. Пушенето е просто един навик. Според Толстой — продължи тя — точно толкова удоволствие може да се извлече и от въртене на палците.
Отворих уста да й кажа, че нейният Толстой е глупаво магаре, но преглътнах острите слова. Току-виж, се оказал неин пръв приятел, в който случай критиката срещу него, макар и справедлива, можеше да я засегне, а известно ми бе какво сполетяваше онези хора — полицаите например, — чиито критики не й понасяха.
— И тоя твой малоумен смях, ще трябва да се пребориш с него. Щом ти е весело, една мила усмивка е предостатъчна. Лорд Честърфилд (Лорд Честърфилд (1694–1773) е автор на прочутите „Писма“ до неговия син, в които подробно разглежда подобаващия начин на поведение на един джентълмен при всякакви жизнени обстоятелства. Оттогава „по Честърфилдски“ се употребява в Англия като синоним на „джентълменски“, що се отнася до облекло и държане. — Б. ред.) е казал, че откакто влязъл в пълно владение на разума си, никой никога не го е чул да се смее. Ти вероятно не си чел неговите „Писма“ до сина му?
Естествено, че не бях. Бъртрам Устър не чете чужди писма. Ако ще и в пощата да работех, пак нямаше да чета дори откритите картички.
— Най-добре ще бъде да ти нахвърлям един списък от произведения, с които трябва незабавно да се заловиш.
Тя вероятно щеше да се спре на още някой и друг свой любим автор, но в този миг в стаята нахълта Анджелика Брискоу.
— Донесе ли я вече? — изкряка тя.
После зърна Ванеса, добави едно „олеле!“ и изчезна като кокошка през плет. Ванеса я последва със снизходителен взор.
— Много ексцентрично дете — каза тя.
Съгласих се, че неведоми са пътищата, по които Анджелика Брискоу твори своите чудеса. Малко след това годеницата ми си тръгна, а аз се дотътрих до един стол и зарових лице в длани.
Тъкмо се бях отдал на това занимание — напълно естествено, като се има предвид, че току-що се бях сгодил за момиче, което щеше да ме откаже от пушенето, — когато отвън долетя непогрешимият звук на
