— А охраната отвън? — попита Кристиан Диц. — Може би ще ни помогне с нещо.
— Не знам, капитане — отвърна Карин де Врийс. — Фредерик ми каза, че дори те не могат да уловят всички радиовълни. Това може да означава само, че нацистите са проникнали в местните власти по същия начин, по който са проникнали и в Бундестага. Предлагам сами да се заемем с това.
— Да започваме — каза лейтенант Антъни.
— А другите двама пазачи? — попита Дру.
— Вързани са и спят — отговори Диц. — Сега ще ги проверим и като свършим, ще ги отведем където трябва.
— Момчета, заемете се с останалата част от къщата, а ние ще огледаме стаите, в които е живял. Тук има три стаи и баня — по една за всеки от нас — нареди полковникът.
— Какво да търсим, сър? — попита Джералд Антъни.
— Всичко, което може да ни отведе към „Водна мълния“ — телефонни номера и имена… Намерете чаршаф, ще покрием трупа.
Когато слънцето изгря над източен Рейн, няколко кашона с материали бяха отнесени в капелата. По- голямата част от съдържанието в тях вероятно нямаше никаква стойност, но други експерти трябваше да се произнесат по въпроса.
Карин изучаваше парче хартия, написано на ръка от бившия й съпруг:
— „Самолет построен“ — това е всичко, останалата част е откъсната.
— Дали има нещо общо с „Водна мълния“? — попита Витковски, който преглеждаше няколко други кашона.
— Не — поне на пръв поглед не личи.
— Тогава защо да си губим времето с него?
— Писал го е във възбудено състояние — почеркът е почти неразбираем. Познавам този почерк: оставял ми е бележки за това какво трябва да купя, преди да тръгне нанякъде. Бил е превъзбуден.
— Боя се, че няма никакъв смисъл — каза Дру, който стоеше до квадратния отвор на пода. — Едва ли има връзка с „Водна мълния“. Сорънсън, който, доколкото разбрах, доста разбира от водоизточници, изключи възможността за самолети.
— Прав е — каза полковникът, като запечата последния от трите кашона. — Възможността за отклонение поради вятъра и височината правят такава атака невъзможна.
— Уес спомена, че водоизточниците често се отхвърлят като възможност за саботаж. Никога не съм знаел за това.
— Защото никой не го е правил, като се изключат войните в пустинята, когато са отравяли оазисите.
— Те са намерили начин, Стан, убеден съм в това.
— Какво повече можем да направим? — попита Карин. — Остават ни двайсет часа.
— Ще откараме всичко в Лондон на експертите от МИ-5, МИ-6 и тайните служби. Нека подложат всичко на проверка.
— Ще го уредим за четирийсет и пет минути — каза Витковски, взе радиотелефона си и набра някакъв номер.
— Искам да се върнем в Париж по най-бързия начин и да се срещнем с тамошните експерти по водоизточниците.
— Защо просто не разберем къде са самите водоизточници и не отидем там? — попита Де Врийс. — Клод може да го уреди.
— Той те вкара тук! — изсъска Латъм. — Ти си му се обадила и той те е пуснал да влезеш, без да ни каже!
— Имаше всички основания да постъпи така, както го помолих, а аз го помолих!
— Резултатите са ужасни — каза Дру. — Можеше да бъдеш изнасилена и убита, а сега Гюнтер Ягер е мъртъв и не може да направи нищо за нас.
— Никога няма да си го простя! Не защото го убих — той трябваше да умре, за да не убие теб. Аз съм виновна за всичко!
— Какво очакваше? Да ни изпее всичко? — продължи Латъм.
— Въпреки всичките си недостатъци, Фредерик някога обичаше родителите си. Ако можех да го засегна на тази тема, той без съмнение щеше да се предаде.
— Тя е права, момче — спокойно я прекъсна полковникът, докато пъхаше радиотелефона в джоба си. — Психиатрите, които видяха записа, казаха, че е много нестабилен. Това означава, че би могъл да се промени коренно при по-значителен стрес.
— Това е било преди години, Стан, но не и сега.
— Моро е подготвил два немски самолета на летището — единият за Лондон, другият за Франция.
В капелата влязоха лейтенант Антъни и капитан Диц.
— Нищо не е останало — само тенджери, тигани и мебели — каза капитанът.
— Какво ще правим сега, шефе? — попита лейтенантът.
Латъм се обърна към Витковски:
— Стенли, знам, че няма да ти хареса, но искам да откараш тези кашони в Лондон. Карин и нашите двама приятели ще отлетят с мен за Франция.
— Наистина не ми харесва, момче, но логиката е на твоя страна. Ще имам нужда от помощ, защото не съм от най-важните клечки, които могат да заповядват на всички. Ще имам нужда от подкрепа.
— Какво ще кажеш за Сорънсън или Талбът от ЦРУ? Или за президента на Съединените щати?
— Можеш ли да ми уредиш последния?
— Мога — Сорънсън може. Обади се на немското разузнаване да изпратят тук кола.
— Тя ни чака отвън. Хайде, момчета, да вземем по един кашон.
Двамата командоси прекосиха стаята, за да вземат кашоните, и лейтенант Джералд Антъни забеляза смачканото парче хартия на пода. Той го вдигна и го разгъна. На него имаше само две думи, написани на нечетлив немски. Въпреки това го пъхна в джоба си.
Самолетът приближаваше бреговете на Англия. Витковски непрекъснато говореше по телефона — първо с Уесли Сорънсън, след това с Нокс Талбът, Клод Моро и накрая — с президента на Съединените щати.
— Витковски, вие ръководите лондонската операция. Това е напълно съгласувано с министър- председателя.
— Да, сър. Това исках да чуя. Може би е малко неудобно един армейски полковник да дава заповеди на висши цивилни лица.
— Няма нищо. Ще ви бъда задължен, ако ми докладвате всеки час.
— Ще направя всичко възможно, сър.
— Успех, полковник. Стотици хиляди хора разчитат на вас.
— Разбирам, сър. Не може ли хората да бъдат информирани за опасността?
— И да настане паника, когато хората започнат да напускат Вашингтон?
— Не бях помислил за това, сър.
— Нашите експерти ни докладваха, че всички около главния резервоар са въоръжени до зъби и готови да отразят всяка възможна атака. Експертите не вярват, че е възможно да се осъществи подобна операция.
— Надявам се да са прави, сър.
— Аз също, полковник.
Двайсет минути след като напуснаха летището на Бон, Дру се обади на Клод Моро.
— Моля те, не ми се карай, Дру. По-късно можем да обсъдим всичко, да поспорим. Ще се приземите на частно летище в района на Бове. Оттам има дванайсет мили до главния резервоар на Париж. Ще ви
