посрещне Жак Бержерон — нали го помниш?
— Помня го.
— Той ще ви отведе до водната кула при командира на охраната. Последният ще отговори на всички ваши въпроси и ще ви разведе из съоръженията.
— Проблемът е, че аз не знам нищо за резервоарите.
— Всички ставаме експерти и инженери, когато се налага да осуетим саботаж на водоизточниците. Аз надзиравам армия от агенти, войници и полицаи, които претърсват всеки фут от територията в радиус от десет мили около водните съоръжения. Не знаем какво търсим, но някои от нашите експерти предположиха използването на ракети.
— Не е лошо като идея…
— Други казват, че е невъзможно — прекъсна го Моро. — За да се използват ракети с необходимата точност, ще е необходима няколко тона екипировка с достатъчно електрически заряд, за да се освети или взриви малък град. Трябва да разположат някъде тези ракети, а ние сме заснели от самолети и спътници всеки инч от територията.
— А дали няма подземни тунели?
— Точно от това се страхуваме, но повече от две хиляди души са пръснати по цялата територия и задават въпроси относно съоръжения с необичайна конструкция. Сигурен съм, че са измислили някакъв начин. Всъщност това е причината, поради която изпълних желанието на Карин, но да не говорим за това. Имам неприятното чувство, че пропускаме нещо много обикновено.
— Нещо като ракета с пусково съоръжение тип базука?
— Това беше едно от първите неща, за които си помислихме, но използването на такива оръжия би изисквало участието на стотици хора. Такива ракети веднага ще бъдат забелязани.
— Дали не е измама? — попита Дру.
— И двамата видяхме записа. Фюрерът Гюнтер Ягер не говореше на нас, не ни заплашваше, само осведомяваше своите привърженици — едни от най-състоятелните хора в Европа и Америка. Не, приятелю, той вярваше, че ще го направи. Затова трябва да продължаваме да мислим. Може би лондонските аналитици ще открият нещо. Те са големи професионалисти, а освен това Обединеното Кралство никога не е било окупирано. Французите не могат да бъдат напълно обективни.
Кацнаха в Бове в шест и четирийсет и седем сутринта. Участниците в операцията слязоха от самолета и бяха отведени направо в чакалнята на частното летище. Бързо се преоблякоха в леки военни униформи.
— Хайде, да вървим. Остават ни седемнайсет часа. Колко време ще ни трябва, за да стигнем до… как се казваше, Жак?
— Водната кула при резервоара — отвърна агентът на „Дьозием“, докато вървяха към колата на паркинга. — Оттук има осемнайсет километра, дванайсет американски мили, така че ще стигнем за по-малко от десет минути. Помните Франсоа — нашия шофьор, нали? Директорът изпрати няколко въздушни снимки, които трябва да разгледате. Може би ще откриете нещо, което ние сме пропуснали.
— Едва ли. Докато бях в колежа, карах курсове за пилот. Никога не можех да намеря обратния път до летището без радиото — всичко ми изглеждаше еднакво.
Стигнаха до автомобила на бюрото — беше същата кола, която Латъм толкова добре помнеше. Франсоа горещо ги поздрави.
— Да тръгваме, стари приятелю, бързаме — каза Дру.
Всички седнаха в колата и тя буквално се понесе по пътя. Очите на Карин бяха широко отворени, а лицата на двамата командоси бяха побледнели, докато Франсоа караше колата с повече от сто и петдесет километра в час.
— Не се безпокойте — извика Дру, който седеше отпред между Франсоа и Жак и се опитваше да надвика рева на двигателя.
Колата с писък спря на паркинга пред огромна тухлена сграда. Докато групата слизаше от колата, два патрула от френски войници обградиха превозното средство с насочени автомати.
— Спрете! — извика Жак Бержерон. — Ние сме от „Дьозием“, ето служебната ми карта.
Един офицер излезе напред, взе картата и започна да я изучава.
— Знаем кой сте вие, мосю, но не знаем кои са вашите гости.
— Те са с мен — това е достатъчно.
— Разбира се.
— Уведомете командира и му кажете, че групата ще влезе с мен вътре.
— Вървете направо, господине — каза офицерът и откачи един предавател от колана си, за да съобщи за новопристигналите. — Заповядайте, господине, шефът на охраната ви очаква. Каза да побързате, ако е възможно.
— Благодаря ви.
Жак, Латъм, Карин и двамата командоси тръгнаха към двукрилата врата, която водеше към водните съоръжения. Когато влязоха, те бяха изумени от това, което видяха. Приличаше на обстановката в старинен замък. Всичко беше направено от много, много стари тухли, стените се издигаха до високи тавани, в средата имаше широка каменна стълба, която водеше към върха на кулата.
— Елате — каза Жак Бержерон, — в края на тази пътека има асансьор, който води нагоре.
Лейтенант Антъни каза:
— Това е построено преди триста години.
— Вашият колега е прав. Тази сграда е била построена от династията Бове с цел да задържа водата и да я отвежда към полетата и градините им. Било е в началото на XVII век. Асансьорът е добавен по- късно.
Огромният стар асансьор приличаше на онези, които се използват в складове или товарни депа. Той скърцаше и се тресеше. Накрая стигнаха най-горния етаж. Жак отвори тежката врата с такова усилие, че капитан Диц трябваше да му помогне. Веднага се озоваха пред внушителната фигура на генерал в униформа на френската армия. Той бързо заговори. Жак се намръщи, след това кимна, вметна няколко думи и се отдалечи заедно с войника.
— Какво казаха? — попита Дру, когато четиримата слязоха от асансьора. — Стори ми се, че говорят за някакви лоши новини!
— Да, за това стана дума — отвърна Де Врийс. — Генералът пожела да говори с Жак насаме.
Внезапно се чу отчаян вик:
— Mon Dieu, non! Pas vrai!157
Всички се втурнаха по коридора.
— Какво се е случило? — попита Карин на френски.
— Нека и нашият приятел Дру разбере — каза Бержерон, който се беше облегнал на стената. По лицето му се стичаха сълзи. — Клод е бил убит в подземния паркинг на „Дьозием“ преди двайсет минути.
— О, Господи! — извика Де Врийс и хвана ръката на Жак.
— Как е могло да се случи това? — изрева Латъм. — Нали вашите хора го охраняват?
— Нацистите са навсякъде — прошепна агентът на „Дьозием“.
40.
Големият правоъгълен прозорец откриваше празното пространство на резервоара в Бове. Намираха се в офиса на управителя на водните съоръжения. Жак Бержерон говореше по телефона с Париж и бършеше сълзите си.
Генералът беше разпънал карта и разхвърлял купчина снимки на огромната маса пред прозореца. В ръката си държеше показалка и излагаше детайли от своите защитни мероприятия. Генералът беше сигурен, че останалите не го слушат: те гледаха към служителя от „Дьозием“. Накрая Жак затвори телефона, стана и тръгна към масата.
