фута!
— Ще ги взривим!
— Луди ли сте? — изкрещя Латъм. — Те са натоварени с отровни вещества, вероятно течни. Маневрирайте така, че реактивните потоци да издухат глайдерите в незаселени територии!
— Разбрано, мосю.
Следващите няколко минути бяха напрегнати. Всички следяха екрана на радара. Изведнъж неясните образи се разпръснаха в различни посоки. Отдалечаваха се от резервоара.
— Обадете се в Лондон и Вашингтон — нареди Дру.
— И там е същото — отвърна майорът. — Глайдерите са принудени да кацнат в изолирани райони.
— Всичко е било изчислено с точност до секундата, нали? — каза Латъм пребледнял.
— Хари щеше да се гордее с теб, Дру — каза Карин и сложи ръце на раменете му.
— Не сме свършили, Карин. Хари и Моро бяха предадени. Аз имах късмет. Някой ни наблюдава съвсем отблизо. И знае за нацисткото движение и за откачения генерал от долината на Лоара. Странно, но изведнъж си помислих, че може би се досещам кой би могъл да бъде.
41.
Синът на генерала уреди военна кола за Латъм, Карин и двамата командоси. Багажът им бе пристигнал от хотел „Кьонигсхоф“. Намираше се в багажника на микробуса, който трябваше да ги откара в Париж.
— Ще отседнем в същия хотел — каза Дру, след като всички се сбогуваха с френските си колеги от резервоара „Бове“. — След около четири часа благодарното френско правителство ще ни предостави около пет хиляди франка на човек. Какво ще кажете?
— Мосю Латъм, мосю Латъм! — извика един от многобройните войници, които тичаше откъм кулата. — Търсят ви по телефона. Спешно е, мосю!
— Изчакайте тук — каза Дру. — Ако е за това, за което си мисля, разговорът ще бъде кратък.
Той се върна, влезе в стаята и вдигна най-близкия до вратата телефон.
— Тук Латъм от Консулски Операции.
— Браво, момче! — почти крещеше Витковски от Лондон.
— Благодаря ти, Стан.
— Какво мислиш за Бон?
— Какво имаш предвид, Стенли?
— Не ти ли казаха?
— Какво да са ми казали?
— Проклетият Бундестаг гори! Моро не се ли обади?
— Моро е мъртъв, Стенли.
— Какво?
— Убили са го на собствения му служебен паркинг.
— Господи, не знаех нищо за това!
— Откъде да знаеш? Нали си в Лондон?
— Кога се е случило?
— Преди няколко часа.
— И все пак „Дьозием“ трябваше да ти съобщи за Бон.
— Сигурно са забравили. Беше тежка нощ.
— Какво има, Дру? Не приличаш на себе си.
— Ще ти кажа какво мисля за Бундестага. Онзи кучи син Ягер го беше написал предварително в личните си мемоари. Трябва да тръгвам. Ще си поговорим в Париж.
Четиримата от групата бяха настанени в свързани апартаменти в хотел „Плаза-Антен“, където ранното слънце светеше през високите прозорци. Часът беше шест и трийсет и седем сутринта. Карин де Врийс спеше дълбоко. Латъм тихо се измъкна от леглото. Облече се и влезе в общата всекидневна, където го чакаха двамата командоси, облечени в невзрачни сака и панталони.
— Някой трябва да остане тук — каза Дру.
— Теглихме жребий — каза капитан Диц. — Падна ти се да тръгнеш с лейтенанта.
— Твоята работа може да се окаже по-тежка от нашата. Отвън има морски пехотинци, но те не могат да влязат вътре, без да бъдат забелязани. Имаш радиопредавател, така че можеш да ги извикаш, ако се наложи.
— Наистина ли мислиш, че тук има неонацисти? — попита лейтенантът.
— А ти как мислиш?
— Пази дамата, капитане — довърши лейтенантът.
— Колата е отзад, ще минем през мазето — каза Латъм.
— Мосю Латъм?
Пазачът от подземния паркинг на „Дьозием“ прочете името на разрешителното.
— Каква ужасна трагедия!
— Какво казва полицията? — попита Дру.
— Объркани са! Нашият директор бе застрелян при затворени врати. Намериха тялото му в най- отдалечения край — мир на праха му! „Сюрте“ разпита всички в сградата, провериха местонахождението на всички по това време, новият директор беше бесен, мосю!
— Провериха ли документите?
— Разбира се, мосю. Целият персонал бе задържан.
— Тук ли са хората сега? Знам, че е рано.
— Почти всички са тук, мосю. Цари такъв хаос!
— Благодаря ви, господине.
Латъм влезе с наетата кола и продължи напред към мрака на подземния паркинг.
— Дръж пистолета в ръка, лейтенант — каза той и паркира автомобила на едно от свободните места.
— Мислиш ли, че долу още има нацисти?
— Бих искал да се обадя в хотела и да поговоря с твоя приятел.
— Защо не го направиш?
— Не искам да будя Карин. Веднага ще хукне насам, а само това ни липсва.
— Мисля, че трябва да ти кажа нещо.
— Какво?
— Преди няколко часа, след като се регистрирахме в хотела, Диц оборудва всеки телефон с малко приспособление, което регистрира всеки опит за подслушване. Тогава изключи и телефона в спалнята ви. Решихме, че двамата с Карин имате нужда от сън.
Дру сърдито извади телефона и набра номера.
— Ако имаше важно обаждане, щяхме да ви събудим…
— Апартамент двеста и десет, ако обичате — каза Латъм на телефониста.
Отсреща веднага вдигнаха слушалката.
— Да?
— Диц, Латъм се обажда. Какво е положението?
— Мисля, че ни следят — тихо отвърна капитанът. — Преди една-две минути ми се обадиха патрулите на посолството. Някаква кола е спряла на източния ъгъл. Двама с пистолети са се приближили към главния вход.
— Неонацисти ли са?
