— Още не знам, но рецепцията ни сътрудничи. Чакай! — секундите се сториха на Дру по-дълги от часове. — Натиснали са бутона на асансьора за втория етаж.
— Викай морската пехота!
— Мислиш ли, че няма да го направя?
Изведнъж зад колата на Латъм се чу силен звук от клаксон.
— Мисля, че си заел мястото на някого — каза лейтенантът. — Защо не мръднем нанякъде?
— Дръж телефона. Нацистите току-що са влезли в хотела!
— Никой не се обажда! Капитанът е жив дявол: ще съжалят, че изобщо са дошли!
Латъм зави към друго място за паркиране.
— Диц затвори телефона.
— Свържи се още веднъж!
— Идеята ти не е добра, шефе. Сигурно има работа.
Когато се качиха в асансьора, с тях имаше още седем души, които почти истерично говореха на френски. Латъм се взираше във всяко лице — всички се надвикваха. Без да мисли, Дру натисна един от бутоните за етажа, където, доколкото си спомняше, се намираше бившият офис на Моро. Преди да стигнат етажа, асансьорът спря два пъти. Накрая Латъм и лейтенантът останаха сами.
— Какво си говореха? — попита Дру.
— В подобни ситуации никой не е извън подозрение и правителството винаги предприема съкращения.
Асансьорът спря, вратите се отвориха и двамата мъже слязоха. Многото врати водеха към различни коридори и офиси, където се планираха тайни операции. Латъм се приближи към жена на средна възраст, която седеше зад бюро до асансьора, и заговори на френски:
— Казвам се…
— Познавам ви, господине — любезно отвърна жената на английски. — Преди няколко дни идвахте тук да видите господин директора.
— Беше ми приятел.
— Ще информирам новия директор, че сте тук. Той дойде направо от Бове…
— Не бих желал да го информирате — прекъсна я Латъм.
— Моля?
— Предполагам, че е много зает, затова няма нужда да го притесняваме. Идвам само защото забравихме някои неща в колата на „Дьозием“. Тук ли е шофьорът на име Франсоа? Нали той докара директора от Бове?
— Да. Да му се обадя ли?
— Защо да го безпокоим? Вероятно ще се обади на Жак… на господин директора, а аз наистина не искам да го прекъсвам. Става дума за чифт обувки…
— Обувки ли?
— Много са скъпи, нали разбирате, но си струват парите.
— Разбирам.
Жената натисна един бутон на бюрото си. В дъното забръмча врата, след това изщрака ключалка.
— Офисът му е в този коридор.
— Благодаря ви. Извинете ме, това е моят сътрудник, майор Антъни от Армията на САЩ.
Лейтенантът рязко се обърна към Дру и го изгледа изненадан, а Латъм продължи:
— Ако нямате нищо против, той ще остане тук. Говори добре френски.
— Добър ден, госпожо. За мен е удоволствие… — започна лейтенантът на френски.
Дру отвори вратата към коридора, влезе и бързо се приближи към третата врата отляво. Почука само веднъж, отвори вратата и стресна Франсоа, който спеше на бюрото. Той скочи като ужилен.
— Какво има?
— Здравей — каза Латъм. — Дремеш, а? Завиждам ти, уморен съм до смърт.
— Какво правите тук, мосю Латъм?
— Мисля, че знаеш, Франсоа.
— Боже мой, какво трябва да знам?
— Клод Моро ти беше близък, нали? Познаваше жена ти Ивон, децата ти…
— Да, мосю, отношенията ни бяха фамилиарни. Всички се познаваме.
— И си доста близък с Жак Бержерон, нали? Свързвали са ви години съвместна работа. Толкова обикновено, нормално, приемливо…
— Много сте загадъчен, мосю…
— Така е, по дяволите. Това наистина е загадка, която се основава върху нещо толкова просто! Кой би се усъмнил във вас? Преди около час, когато се обадих тук на Жак, с кого разговарях?
— С мен, мосю.
— Издигнахте се, нали?
— Не разбирам какво искате да кажете, мосю Латъм!
Дясната ръка на Франсоа се плъзна под бюрото и посегна към едно от чекмеджетата. Почти успя да го отвори, но Дру се хвърли напред и рязко го затвори, като прищипа китката на шофьора. Франсоа започна да крещи, но юмрукът на Латъм се вряза в устата му и виковете секнаха. Шофьорът падна напред, тялото му се свлече на пода заедно със стола. Дру веднага се хвърли върху него, стисна го за гърлото, вдигна го и го блъсна в стената. В ръката си държеше пистолета от чекмеджето на бюрото.
— Сега трябва да поговорим, за да ми обясниш някои неща, иначе с теб е свършено!
— Имам семейство, мосю — жена и деца! Не бива да правите това!
— Имаш ли някаква представа колко семейства са били разделени в проклетите лагери! Били са принудени да влизат голи в циментови килии, за да умрат, кучи сине!
— Тогава дори не съм бил роден!
— А не се ли чувал за това? Знаеш ли колко хиляди от тях са били французи! И това не те ли притеснява?
— Не разбирате, мосю! Толкова начини има да ви накарат да им сътрудничите!
— Как например? И да не си посмял да ме лъжеш! Жак Бержерон е нацист, нали?
— Да… Но откъде знаете?
— Трябваше да бъде някой, който има достъп до цялата информация. Отначало мислехме, че е Моро — беше в един списък на заподозрени. Затова отначало се страхувахме да работим с него. След това му разрешиха да участва, моят шеф му разреши. Но кой винаги знаеше къде се намирам? Кой знаеше, че тримата с Карин и Клод сме седнали в едно открито кафене, където без малко да ни убият? Кой провали операцията в метрото с Крьогер, кой твърдеше, че е видял Хари Латъм да се качва на отминаващия влак? Нямаше Хари Латъм, защото аз бях Хари, а ме нямаше там! Отговорът на всички тези въпроси е Жак!
— Не знам за тези неща, кълна се в Христа, не знам!
— Но знаеш, че е неонацист, нали? Най-подмолният неонацист в Париж. Прав ли съм?
— Да — Франсоа се задъхваше. — Нямах избор, трябваше да си мълча и да правя каквото ми нареди.
— Защо?
— Защото убих човек и Жак ме видя.
— Как?
— Удуших го. Разберете, мосю, понякога отсъствам с дни наред, пренебрегвам семейството си…
— Какво още има, по дяволите? — изкрещя Дру.
— Жена ми имаше любовник. Използвах източниците на „Дьозием“ и го открих.
— Неофициално, разбира се.
— Не знаех само, че Жак контролира всичко, подслушва телефона ми… уговорих си среща с този човек — глупав фризьор, затънал до гуша в дългове. Срещнахме се на една улица в Монпарнас. Говореше мръсотии за жена ми и се смееше. Побеснях и го нападнах. Убих го по най-подлия начин! Когато си тръгнах, Жак Бержерон ме срещна и ме поздрави.
— Значи те е държал в ръцете си.
— Можех да прекарам остатъка от живота си в затвора. Беше направил снимки с фотоапарат с
