инфрачервен обектив.
— И все пак живееш с жена си, нали?
— Ние сме французи, мосю. И аз не съм светец. Бракът ни е стабилен, имаме деца.
— Но си работил с Бержерон! Как ще оправдаеш това, че си работил с нацист?
— А ако отида в затвора? Как ще обясня това на жена ми, на децата ми? Мосю, аз никога не съм убивал за него, никога! Той имаше други хора за това — аз му отказвах!
Латъм го пусна и му направи знак да седне.
— Добре, Франсоа. Хайде да се споразумеем. Доколкото разбирам, двамата с Жак сте единствените нацисти тук. Това е съвършената комбинация, повече хора могат да събудят подозрение. Ще докажеш, че не си техен привърженик, ако направиш това, което ти наредя. Разбираш ли ме?
— Какво искате да направя? И ако се съглася, каква гаранция ми давате, че няма да вляза в затвора?
— Всъщност никаква. Мисля обаче, че Бержерон ще се опита да спаси себе си, а да изпрати теб на разстрел.
— Във Франция не се провеждат подобни екзекуции, мосю.
— Жак е в другото крило, ако си спомням добре.
— Точно така.
— Ти имаш достъп дотам, нали?
— Ако искате да ви заведа до офиса му, мога да го направя.
— Без да съобщаваш където и да било?
— Разбира се, аз имам постоянен достъп до него. В това крило има заден коридор, в който се влиза с шифър. Води до офисите на висшите служители. Ще ви заведа.
— Да вървим.
— А после какво ще правя?
— Ще се върнеш тук и ще се молиш всичко да мине добре.
Капитан Кристиан Диц остави предавателя на един рафт и застана отляво на външната врата на апартамента. Острият му слух долови приглушени стъпки в коридора. Последва тишина. Питаше се дали неканените гости са се снабдили с ключ, или ще се опитат да разбият вратата. Изведнъж в тишината проехтя силен удар, вратата изхвърча от касата и удари командоса. В стаята нахлуха двама мъже с пистолети в ръце и започнаха да се оглеждат, като се чудеха какво да предприемат. Диц разреши съмненията им — внезапно изкрещя:
— Хвърлете оръжието!
Първият рязко се обърна и пистолетът му тихо изпука. Командосът се хвърли на пода и стреля в отговор. Улучи мъжа в корема: той се прегъна и се строполи на земята. Вторият убиец стоеше поразен. В този момент нахлуха трима морски пехотинци и той свали оръжието.
Карин де Врийс дотича от спалнята по нощница.
— Върнете се! — изрева Диц.
Карин се скри зад вратата на спалнята. Вторият нацист вдигна пистолета си и стреля. От лявото й рамо потече кръв. Морските пехотинци се прицелиха в него.
— Умрял няма да свърши работа! — кресна Диц.
— Ние също! — извика в отговор един сержант. Новият му „Колт 45“ бе насочен към главата на неонациста. — Хвърли пистолета, червей такъв!
Неонацистът пусна пистолета на пода, а Диц се втурна към Карин де Врийс.
— Не мърдайте! — заповяда той и разкъса нощницата на рамото. — Не е страшно — заключи той. — Куршумът само ви е одраскал. Сега ще донеса кърпи.
— Аз ще донеса — каза един от морските пехотинци. — Къде са?
— В банята, зад онази врата. Вземи три малки и ги завърши една за друга.
— Като турникет?
— Нещо подобно. После донеси малко лед от барчето. Имахте късмет, госпожо Де Врийс. Боли ли?
— По-скоро е изтръпнало, капитане.
— Ще ви заведем на лекар в посолството.
— Къде е Дру? А Джери?
— Моля ви, не ми задавайте въпроси, госпожо Де Врийс. Господин Латъм командва парада. Отидоха в „Дьозием“.
— В „Дьозием“ ли? Защо?
— Господин Латъм каза, че е заловил нацистката „къртица“.
— В „Дьозием“?
— Да, така каза. Мисля, че не желаеше да се забърквате в това.
— Ето ви кърпите, сър! — каза морският пехотинец, който веднага след това отиде при колегите си и неонациста. — Трябва да се омитаме оттук, капитане, нали разбирате… Извинявайте, че не ви донесох леда…
— Тръгвайте! — заповяда Диц и отрядът от морски пехотинци хукна по коридора към пожарното стълбище с двамата пленници.
Телефонът в апартамента иззвъня.
Капитан Диц затегна кърпите и помогна на Карин да легне на килима.
— Ако е Дру, предайте му, че съм му сърдита!
Не беше Латъм — обаждаха се от рецепцията на хотела.
— Незабавно напуснете хотела! — крещеше портиерът. — Повече няма да сътрудничим на „Дьозием“ — непрекъснато има оплаквания от шум и стрелба!
— Запечатайте стаята, но първо ми дайте пет минути, преди да се обадите в полицията! — отвърна капитан Диц.
Той затвори телефона и се върна при Карин.
— Трябва да ви изнеса оттук.
— Мога да ходя и сама.
— Радвам се да го чуя. Ще слезем по стълбите — само един етаж е.
— А какво ще стане с багажа ни? Полицията не бива да го намери тук.
— Извинете, мадам, много сте права…
Капитанът изтича до телефона и се обади на рецепцията.
— Ако искате да си тръгнем, изпратете най-бързото пиколо да опакова багажа и да изнесе куфарите. Кажете му, че ако не открадне нищо, ще получи деветстотин франка!
— Разбира се.
— Добре.
— Хайде! — обърна се командосът към Карин, след като затвори телефона. Изведнъж се спря и грабна мъжки шлифер. — Облечете това, ще ви помогна. Можете ли да вървите?
— Да, разбира се. Само ръката ме боли.
— Дръжте се!
— А какво ще стане с Дру и Джери?
— Не знам, госпожо Де Врийс, но този ваш приятел от Консулски Операции се справя чудесно.
Двамата тръгнаха по коридора към стълбите.
Дру се приближи към вратата на новоназначения директор на „Дьозием“. Без да почука, той бързо я отвори и затвори след себе си. Жак Бержерон стоеше до прозореца и гледаше навън. Обърна се и се стъписа.
— Дру? — озадачено възкликна той. — Никой не ми е казал, че си тук…
