— Ще направя всичко възможно.
Жената вдигна слушалката и набра три цифри.
— Спешно. Виждали ли сте директора? — попита тя на френски. — Благодаря.
Портиерката затвори слушалката и погледна към Дру и командоса.
— Първо се обадиха от паркинга, където мосю Бержерон държи колата си. Не е излизал. След това се свързаха с портиера на първия етаж. Пазачът каза, че директорът току-що е излязъл. Съжалявам.
— Благодаря ви, че се обадихте — каза Джералд Антъни.
Дру, Карин и Стенли Витковски се бяха събрали в личния апартамент на посланика Кортлънд в посолството. Двамата командоси бяха останали в хотела да си почиват.
— Изчезнал е — каза Даниъл Кортлънд, който седеше на стол до полковника, а Дру и Карин седяха срещу него на кушетката. — Всички френски полицаи и детективски агенции търсят Жак Бержерон. Снимката му е изпратена във всяко летище и митница в Европа. Без съмнение сега се намира в Германия при своите хора.
— Трябва да го открием, господин посланик — каза Латъм. — „Водна мълния“ се провали, но кой знае каква ще бъде следващата им стъпка! Нацисткото движение съществува! Някъде има информация за тях и ние трябва да я открием. Тези копелета няма да се предадат. Вчера е била изгорена една синагога в Лос Анджелис и една африканска църква в Мисисипи!
— Знам, Дру, всички знаем за това. В еврейските квартали в Париж се чупят витрини и се драска по стените. Този свят става все по-грозен!
— Кога ще свърши това, за Бога! — възкликна Карин.
— Когато ги открием — каза Дру.
Телефонът на старинната масичка иззвъня.
— Да вдигна ли слушалката, сър? — попита полковникът.
— Не, благодаря. Аз ще вдигна.
Кортлънд стана от стола и отиде до масичката.
— Да?… За вас е, Латъм, човек на име Франсоа.
— Не съм очаквал да го чуя отново.
Дру стана и отиде до телефона. Взе слушалката от посланика.
— Франсоа?
— Мосю Латъм, трябва да се видим някъде насаме.
— По този телефон разговаряме съвсем насаме, уверявам те. Това е телефонът на посланика и не се подслушва.
— Разпитват ме, но никой не знае това, което вие знаете.
— Ти се намираше в трудно положение и тъй като ми помогна, ще се прибереш при семейството си.
— Много сме ви благодарни, мосю. Обсъдих всичко с жена си, нищо не скрих от нея, и заедно решихме, че трябва да ви се обадя.
— Какво има?
— Спомняте ли си за онази вечер, когато старият Жодел се самоуби в театъра?
— Никога няма да я забравя — твърдо каза Дру.
— Рано сутринта Бержерон ми заповяда да се явя в офиса му в „Дьозием“. Отидох, но там го нямаше. Със сигурност беше в сградата, защото пазачите саркастично коментираха грубото му поведение спрямо тях. Беше ме страх да си тръгна. Изчаках и той се появи: носеше много стара папка от архива, толкова стара, че вероятно не беше вкарана в компютрите. Отвън беше пожълтяла.
— Какво странно има в това? — попита Латъм.
— В архивите има хиляди папки, мосю, и докато се прехвърлят в компютрите, ще минат години. Както във всички други ведомства, фондовете са ограничени.
— Какво стана по-нататък?
— Жак ме помоли да взема папката и да я отнеса лично в един замък в долината на Лоара. Използвах колата на „Дьозием“, което изключваше възможността полицията да ме спре за превишена скорост. Попитах го толкова ли е важно да отида точно по това време, но той побесня и започна да крещи. Каза, че ние дължим всичко на този човек, че било нашето светилище, нашето убежище…
— Какъв човек, какво място?
— Замъкът се казва „Орлово гнездо“. Човекът е генерал Андре Монлюк — велик френски генерал, почитан от самия Дьо Гол.
— Искаш да кажеш, че Бержерон може да се е скрил там?
— Жак е експерт по разузнаването, знае как да напусне страната, но се нуждае от богати сътрудници. Надявам се, че това може да ви помогне.
— Ще ми помогне, разбира се. Благодаря, Франсоа.
Латъм затвори телефона и се обърна към останалите.
— Току-що научих името на генерала, когото Жодел преследваше и когото наричаше предател. Знам и къде живее, ако е още жив.
— Защо не ни обясниш по-подробно, момче?
— Първо ще направя една уговорка, Стенли. Този човек дълги години се е измъчвал — много повече, отколкото е заслужавал. Бил е момче за това-онова и куриер на Бержерон.
— Кажи ни какво ти каза, Дру.
— Името на генерала е Монлюк, Андре Монлюк.
— Андре — прекъсна го Карин. — Ето откъде идва кодовото име.
— Живее в замъка „Орлово гнездо“ в долината на Лоара. Франсоа предполага, че Бержерон може да се крие там, защото веднъж го е нарекъл убежище. Било е в момент на гняв и страх, когато е поръчал на Франсоа да отнесе там старо досие на Монлюк. Станало е след вечерта, когато Жодел се самоуби в театъра.
— Някой да знае нещо за този Монлюк? — попита полковникът.
— Секретните папки, в които се споменава това име, изчезнаха от архивите на Вашингтон. Но в данните за Жодел се цитира неговото обвинение, в което липсват каквито и да било доказателства. Затова Вашингтон го е смятал за луд. Жодел е твърдял, че френски генерал, участвал в Съпротивата, всъщност е бил предател, който е работил за нацистите. Същият този генерал е заповядал да екзекутират жената и децата на Жодел, а самия Жодел е изпратил в лагер на смъртта.
— Но Жан-Пиер Вилие е оцелял — добави Карин.
— Точно така.
— Мисля, че трябва да отида на тази среща с френския президент — каза Кортлънд. — Дру, напиши ми пълен доклад за всичко. Нека го оставят долу, на бюрото му.
Латъм и Витковски се спогледаха. Полковникът кимна.
— Няма да го направя, сър — каза Латъм.
— Какво?
— Да започнем с това, че нямам време. Със сигурност знаем, че в „Ке д’Орсе“ има неонацисти, вероятно дори сред най-близките хора на президента. Не знаем към кого можем да се обърнем за помощ.
— И предлагаш да се заемем с това сами? Ти си си изгубил ума, Дру.
— Господин посланик, ако в този замък има неща, от които можем да научим нещо — някакви досиета, документи, телефонни номера, имена — не можем да рискуваме да ги унищожат. Не става дума само за Франция, а за цяла Европа и Съединените щати!
— Разбирам, но не можем да предприемем едностранна американска акция в чужда страна!
— Ако Клод Моро беше жив, положението щеше да бъде по-различно — прекъсна го Витковски. — Той щеше да действа под претекста за тайна операция в интерес на Франция.
— Моро не е жив, полковник.
— Разбирам го, сър, но може би има и друг начин — Витковски се обърна към Латъм. — Този Франсоа, с когото говори току-що, ти дължи нещо, нали?
