реката. Покрити са с тръстика и дива трева и водата изглежда лесно място за преминаване, но благородниците, които постоянно водели войни помежду си, знаели как да се защитават, когато ги нападат. Армия от стрелци с лъкове и канонири, която нахлувала в тези привидно плитки потоци, потъвала в калта и се давела.
— Добре измислено, да му се не види — каза Витковски.
— За онова време е било страхотно! — съгласи се капитан Диц.
— Тези канали би трябвало да пресъхнат още преди много години, защото не са естествени — отбеляза Карин. — Но те са били почиствани непрекъснато. Вероятно собственикът на замъка отново ги е прокопал, като е докарал вода от Лоара… Така ли е, мосю Клош?
— И аз си помислих същото, мадам, но нямах възможност да обясня…
— Извинете, господине. Сигурен съм, че можете да ни предоставите много информация — каза Латъм.
— Благодаря ви. Има два начина за влизане — през входа, разбира се, и от североизточната страна. Но целият замък е заобиколен от дванайсетфутова каменна стена, която е прекъсната само на едно място освен на входа. Отзад има алея за разходки, която води към голяма открита веранда с изглед към част от долината. Стената най-много ще ви затрудни. Между другото, била е построена преди четирийсет и девет години, след освобождението на Франция.
— Вероятно отгоре има ограда от бодлива тел, по която тече електричество — промърмори капитан Диц.
— В това няма съмнение, капитане. Може да се предположи, че самото имение е добре охранявано.
— Въпреки старите канали? — прекъсна го лейтенантът.
— След като ние знаем за тях, вероятно и други знаят.
— А как може да се стигне до алеята за разходки? — попита Дру.
— Тук е билото на стръмен хълм — посочи Клош, — откъдето се вижда алеята на около триста метра отдолу. Може да се слезе долу, но дори и да няма алармена сигнализация, в което се съмнявам, има стена.
— Колко висок е този хълм? — попита Латъм.
— Вече ви казах, че се издига на триста метра над пътеката.
— Може ли да се види отвъд стената от това място?
Заместник-директорът на Сервис д’Етранже се наведе и заразглежда картата.
— Бих казал, че да, но това зависи от точността на картата. Ако от височината на хълма се спусне права линия до края на стената, изглежда възможно.
— Тук ще застана аз — каза лейтенант Джералд Антъни.
— Точно така — съгласи се Дру.
— Мисля, че аз трябва да стоя там — настоятелно каза Карин. — Ако видя нещо нередно, мога да стрелям.
— Моля ви, госпожо Де Врийс, вие сте ранена!
— В дясното рамо, но аз съм левачка.
— Ще го обсъдим — каза полковникът. — А ти какво смяташ да правиш? — обърна се той към Латъм.
— Ще прескочим канала под алеята за разходки, а нашият наблюдател на хълма ще ни каже кога да изкачим стената.
— Как ще я изкачим?
— С „котки“, как иначе? — отвърна капитан Диц. — Не вдигат шум, а са здрави. Ще ни трябват къси въжета — от шест до осем фута.
— А ако куките се закачат за бодливата тел? — попита Витковски.
— Дайте ни десетина секунди и двамата с Диц ще изкачим стената и ще скочим на земята, без да докосваме телта.
— Двамата с Диц?
— По-късно ще го обсъдим, полковник — каза Латъм и се обърна към Клош. — Какво има зад стената?
— Вижте сам — каза заместникът от Сервис д’Етранже и посочи картата. — Стената е отдалечена на около осемдесет метра от мозъка. Вътре има басейн, няколко веранди, тенискорт и градини. Колкото красиво, толкова и сигурно — има чудесен изглед към хълмовете отвъд стената.
— Какво има в края на алеята?
— Според схемите има басейн, зад който се намират трите главни входа на сградата.
— Накъде водят тези врати?
— Дясната води към нещо като огромна кухня, лявата — към покрита северна веранда, а централната — към много голяма всекидневна.
— Тези схеми осъвременени ли са? — попита Дру.
— Отпреди две години са. Имайте предвид, мосю, че богатите хора се наблюдават постоянно от данъчните служби.
— След като прехвърлим стената, капитанът и аз ще тръгнем към страничните врати.
— А аз какво ще правя? — попита Витковски.
— По-късно ще го обсъдим, полковник. Какво подкрепление ще ни дадете, мосю Клош?
— Както се разбрахме, десет опитни агенти ще чакат на сто метра надолу по пътя, готови да атакуват по ваша команда.
— Нека бъдат абсолютно незабележими. Ако ги усетят, ще изгорят всички документи в имението. Много е важно да изнесем всичко.
— Споделям аргументите ви, мосю, но планът ви за операция с участието на двама души ме поразява.
— Защо от двама? — раздразнено се намеси Витковски.
— Моля те, Стенли! — Латъм изгледа ветерана от G-2. — Та ти минаваш шейсетте!
— Мога да те надвия, момче!
— Спести ми подобни изпълнения! Ще дойдеш, когато те повикаме.
— Позволете ми да възразя — намеси се заместник-директорът. — Организирал съм какви ли не нападения. Трябват ви поне още двама души, за да ви прикриват откъм гърба.
— Така е, господине — каза лейтенант Антъни.
— Това е самоубийство! — възкликна Карин.
Дру вдигна поглед от картата и погледна Клош.
— Добре, така да бъде. Кого предлагате?
— Всеки един от десетте би се справил, но има трима от Легиона, които са работили за Силите за Сигурност на САЩ.
— Вземете двама от тях и ги доведете тук след два часа. А сега да се уточним за техниката.
— Освен куките и въжетата ще ни бъдат необходими нови МАК-10, трийсетпатронни пълнители, по четири на човек — започна Витковски. — Също така военни радиопредаватели UNF, гумена лодка, маскировъчни костюми, бинокли за нощно виждане, ножове, гароти, четири малки пистолета „Берета“ и по четири гранати на човек — за всеки случай. Можете ли да ни осигурите това, мосю Клош?
— Ако още веднъж го повторите, ще получите всичко. А сега, що се отнася до това кога…
— Тази вечер — прекъсна го Латъм. — След като се стъмни.
43.
Готическият силует на старинния замък се открояваше на фона на нощното небе. Лунната светлина над Лоара осветяваше кулите му. Беше построен от каменни блокове, примесени със стари тухлени зидове — белези на няколко века, напластили се един върху друг. В контраста между сателитните антени и каменните стени имаше нещо загадъчно и привлекателно. Как ли щеше да свърши това?
Беше малко след два сутринта; подухваше лек ветрец, чуваха се глухите викове на нощни птици.
