Изпратиха ни от Берлин със заповед незабавно да инспектираме околностите. Kommen Sie her!173
По команда агентите от Сервис д’Етранже влязоха през вратата, стиснали ръцете на двете куртизанки.
— Можете ли да идентифицирате тези жени? — изръмжа Витковски. — Открихме ги да се разхождат свободно край басейна и тенискорта. Тук няма никаква дисциплина!
— Разрешено ни е, глупак такъв! — извика Елиз. — Не ме интересува кой си, кажи на твоите маймуни да махнат ръцете си от мен!
— Е! — изкрещя оберфюрер Вахнер, като изпиваше с очи готвачите.
— Те са гости тук, господине.
Полковникът кимна, агент номер Две пусна ръката на Елиз. Другият агент пусна Адриен.
— Мисля, че ни дължите извинение — каза Елиз.
— Мадам — полковникът старателно щракна токове и наведе глава, след което веднага се обърна към готвачите. — Както може би разбирате, задачата ни е да проверим охранителните мерки, без другите да научават, че сме тук, за да не прикриват грешките си. Можете да се обадите в Берлин, за да потвърдят присъствието ни тук.
— Ах, не, господине! И преди се е случвало. Ние сме просто готвачи и никога не бихме се намесили.
— Sehr gut! Вие единствени ли сте дежурни?
— В момента да, сър. Нашият колега Щолц си тръгна преди час. Трябва да става в шест часа и да приготви закуската.
— Много добре, ние ще продължим инспекцията си. Ако някой пита нещо за нас, не сте ни виждали. Запомнете го, или Берлин ще ви го напомни.
— Разбираме — каза готвачът със зеленчуците, като кимаше постоянно. — Но ако позволите, майн хер, тъй като пазачите вътре са обучени да стрелят по всеки, за когото не е съобщено, не искам да изгубите живота си.
— Не се тревожете — отвърна Стенли Витковски, извади от джоба си американска лична карта и заяви: — Ако не друго, това ще ги накара да свалят оръжието — и той бързо прибра документа обратно в джоба си. — Освен това, ще вземем дамите с нас.
Латъм и Диц поведоха процесията. Отрядът влезе през двойната врата в голямото фоайе на замъка. В средата се издигаше вита стълба и точно срещу тях имаше вход, който водеше към тъмни стаи с високи тавани; отдясно имаше по-малка врата, под която се процеждаше светлина.
— Това е библиотеката, мосю — прошепна Елиз на Дру. — Дежурният е вътре, но вие трябва да действате бързо и предпазливо. Навсякъде има алармена инсталация.
На първата стълбищна площадка се появи силует.
— Halt!174
— Ние сме специално подразделение от Берлин — кресна Диц на немски и се втурна по стълбата.
— Какво?
Стражът вдигна оръжието си, а командосът бързо стреля два пъти и без да спира се приближи към падналия патрул, издърпа го към стъпалата и го пусна надолу по стълбището.
Вратата на библиотеката се отвори и във фоайето се появи висок мъж в тъмен костюм с дълго цигаре в лявата си ръка.
— Какъв е този шум? — попита той на немски.
Латъм измъкна гаротата от колана си и веднага я метна около врата на мъжа, изви и завъртя тялото му така, че да застане зад него. След това разхлаби примката и каза:
— Ще правиш това, което ти кажа, иначе ще стегна гаротата и ще умреш!
— Amerikaner! — задави се нацистът и изпусна цигарето.
— Оберфюрер Клаус Вахнер — каза Витковски, приближи се до мъжа и се втренчи в изкривеното му лице. — Явно разказите за неприличното поведение на охраната тук са истина. Берлин и Бон знаят за това! Ние успяхме да стигнем дотук, значи и враговете ни ще успеят!
— Ти си предател! Човекът, който ме нападна, е американец.
— Верен войник на Четвъртия Райх, майн хер, зоненкинд!
— Ах, не!
— Ще се подчиняваш на заповедите ми или ще го оставя да правя с теб, каквото пожелае! Той се отвращава от некадърността.
Витковски кимна на Латъм да отпусне малко гаротата.
— Благодаря — изкашля се неонацистът.
— Според плана — каза Дру, — целият етаж е опасан от коридор. Качиш ли се веднъж, можеш да отидеш, където пожелаеш.
— Не знаем какво има там горе. Ако открият огън по нас, някой ще трябва да взриви мястото. Ще пъхна ръката на това копеле в процепа до вратата, ще я отворя и ще хвърля гранатите вътре — обясни капитан Диц.
— Няма да го направиш — това е заповед!
— Не рискуваме живота си, за да завършим с нулев резултат.
— Трябва да вземем всичко, което намерим горе, не можем да го взривим, по дяволите! Първо ще се обадим на нападателния отряд край шосето.
— Няма да има време, за Бога! Неонацистите сами ще го направят!
— Престанете! — извика Елиз. — Предложихме ви помощта си! Адриен ще тръгне пред капитана и нациста по задното стълбище, а аз ще тръгна пред вас, мосю. Патрулите ще се поколебаят да стрелят по нас, защото тук постоянно се завързват познанства между мъжете и жените.
— Берхтесгаден — тихо каза Витковски. — Публичен дом, държан от фюрер, за който се твърди, че е по-чист и от дете. Права е, момче. Видът на момичетата ни дава половин секунда преднина. Да вървим!
Елиз тръгна по витата стълба. Дру, полковникът и агент номер Едно вървяха на десет стъпки зад нея в сянката.
— Скъпа — прошепна стражът в коридора на площадката с развълнуван глас. — Отървала си се от парижкия пияница, така ли?
— Да, любов моя, дойдох само заради теб.
— Ах, кой върви зад теб?
Агент номер Едно изстреля един куршум. Пазачът падна върху парапета, наведе се и полетя към мраморния под.
Задното стълбище беше тъмно. Единствената светлина идваше отгоре и хвърляше мрачни сенки върху него. Адриен се изкачваше стъпка по стъпка тихо, плахо, с широко отворени очи, пълни със страх. Стигнаха втория етаж.
— Кой е? — попита гласът отгоре и мощен лъч на фенер освети цялото стълбище. — Скъпа?
— Не!
Агент номер Две стреля. Нацистът падна и главата му се удари в стълба.
— Продължавай! — заповяда капитанът. — Има още два етажа.
Продължиха. Адриен плачеше и бършеше носа си в ръкава на блузата.
— Още малко — прошепна агент номер Две на младото момиче. — Ти си много храбра. Всички ще ти бъдат благодарни за това.
— Наистина ли?
— Продължавай!
Латъм, агент номер Едно и полковникът видяха, че Елиз маха с ръка зад гърба си, предупреждаваше ги. Върнаха се няколко стъпала надолу и зачакаха. На третата стълбищна площадка излезе рус пазач, който
