скелет. Късите мустачки под ноздрите бяха сега снежнобели, но все така съвършено подстригани. Бледото лице продължаваше да излъчва ораторски гняв. Това беше остарялото лице на Адолф Хитлер!
— Господи — прошепна Витковски. — Възможно ли е това?
— Това отговаря на много въпроси, които хората си задават в продължение на петдесет години. Например, кои са били овъглените тела в онзи бункер и как ли е възникнал слухът, че фюрерът се е промъкнал до летището, предрешен като старица? Повикай френския отряд, Стан.
— Ако тук наистина има нещо, то е в тези стаи. Трябва да измъкнем останалите пазачи навън. Имаш ли някакви предложения, момче?
— Вратите имат дръжки и се обзалагам, че не са заключени отвътре.
Латъм мълчаливо направи знак на Диц и французите и всички заедно се заловиха за работа. Започнаха една по една да отварят и затварят вратите. След като надникнаха във всички стаи, Диц докладва на Дру:
— Никой от тези типове няма да мръдне поне още два-три часа.
— Сигурен ли си? Добре ли ги завърза?
— Да, но всъщност нямаше нужда.
При тези думи командосът извади от джоба си подкожна игла и ампули с течност.
— Какво имаше в останалите стаи?
— Най-близко до леглото се намира огромна баня с хромирани перила. Последната стая е претъпкана с компютърна техника.
— Чуй ме сега, Диц. Вие оставате от двете страни на леглото и ако дъртакът се събуди, няма да му позволявате да докосва нищо. Трябва да проникнем в тези компютри и да научим какво има в тях.
— Защо не използваме спринцовка, Дру?
— Какво.
— Не знам, капитане — каза Витковски. — Не съм доктор. На неговата възраст това вещество може би няма да подейства точно като успокоително.
— Не е лошо като идея — прошепна Дру. — А аз ще затворя тази стоманена врата и ще извикам нападателния отряд. След това ще се свържа с Карин и лейтенанта и ще им кажа да ги последват.
Латъм извади предавателя и нареди на френския отряд да взриви главния портал и да нападне замъка. След това се свърза с хълма.
— Хей, французите идват! Когато приключим, ще ви се обадя. Карин, трябва да дойдеш на горния етаж.
— Значи сте успели, а? — попита лейтенантът.
— Успяхме, Джери, но още не сме приключили.
Дру изтича до леглото, а агент Две и Диц се приготвиха да упоят повехналия старец.
— Mein Gott! — изпищя старецът в леглото. Внезапно очите му се ококориха, устата се изкриви и тикът на дясното око зачести. Това накара Витковски да пребледнее и да се разтрепери. Пискливият глас надхвърляше всякакви регистри.
— Ако те бомбардират Берлин, ние ще унищожим Лондон, ако изпратят сто самолета, ние ще изпратим хиляди и хиляди, докато градът потъне в кръв и развалини! Ще дадем на англичаните урок по смърт! Ще… — старецът отново падна на копринените възглавници.
— Провери пулса — каза Латъм. — Трябва да остане жив.
— Учестен е — отвърна агент номер Две.
Долу, по пътя към имението, бронираните камиони на нападателния отряд разбиха вратата с ракети. Един глас от високоговорител изпълни нощта.
— Всички да хвърлят оръжието и да излязат навън! Това е заповед на правителството на Франция! Имате две минути да изпълните нашите нареждания!
Бавно започнаха да излизат хора. Те се наредиха на алеята с вдигнати ръце. Гласът продължи:
— Който остане вътре, ще умре!
Изведнъж от третия етаж се показа рус мъж. Той строши прозореца и изкрещя:
— Ще сляза, господа, но трябва да открия един човек. Трябва да я намеря!
Осем души се втурнаха в замъка през различни входове. Чуваше се откъслечна стрелба. Накрая един от агентите на Сервис д’Етранже се показа на входа. Пред него вървеше Жак Бержерон. Беше пиян.
Карин и лейтенант Антъни се втурнаха през разбития портал.
— Трябва да се качим по стълбите! — извика Де Врийс, докато тичаше след лейтенанта. Изведнъж и двамата се спряха, поразени от гледката. Рус мъж носеше на ръце младо момиче.
— Ранена е — каза той.
— Вие бяхте човекът на прозореца, нали? — каза лейтенантът.
— Да, господине.
— Отнеси я при другите и повикайте лекар!
Стигнаха горния етаж, но нямаше как да отворят стоманената врата.
— Дру искаше да дойда. Но как да вляза?
Антъни забеляза процепа в стената.
— Ще задействаме алармата. Виж!
Лейтенантът пъхна ръката си в процепа и натисна длан към долната повърхност. Звукът на алармата бе оглушителен. След секунди Латъм отвори вратата.
— Какво направихте, по дяволите? — изкрещя той.
— Затвори вратата и ще престане.
Латъм я затвори и алармата млъкна. Карин бързо го прегърна.
— Защо искаше да дойда?
— Тук има една стая, пълна с компютри. Трябва да разберем какво има в тях.
След час Карин де Врийс се показа на вратата.
— Тук се пазят всички досиета. Има близо две хиляди досиета на участници в нацисткото движение по целия свят. И това на Монлюк е тук. умрял е през шейсетте и тогава са го подменили с Хитлер.
— Значи ги пипнахме!
— Повечето — да, скъпи, но не всички. Това са само водачите.
В свръхсекретна правителствена лаборатория един доктор по съдебна медицина погледна по-младия си колега. И двамата се взираха в екраните на компютрите.
— Не мога да повярвам! Това е поврат в цялата история!
— Докладите от Берлин не лъжат, млади човече. През четирийсетте не са имали представа от ДНК, а ние сега имаме. Но ако запалим пожара, докторе, само ще подхраним легендата — а този старец е умрял снощи. Нещо повече — ще го обезсмъртим.
— Точно така, докторе. Хитлер е умрял в онзи бункер преди повече от петдесет години. Мръсният кучи син е глътнал цианкалий и се е застрелял в главата, когато руснаците са стигнали до Берлин. Защо да отричаме общоприетата история?
Доказателството бе унищожено с две бензинови горелки.
ЕПИЛОГ
Директорите на разузнаването на Франция, Англия, Германия и САЩ бързо, тихо и ефикасно задвижиха нещата в страните си, защото изхождаха от реални доказателства. Идентифицираха най-преданите последователи на Братството на Пазителите. Според съглашение между четирите държави пресата навсякъде съобщи едно и също: „Строшен е гръбнакът на неонацисткото движение“. Всички статии разказваха за това как множество мъже и жени са били тайно арестувани. Имената им нямаше да се
