съобщят, докато присъдите им не се потвърдяха. Правителствата не се впуснаха в изброяване на имена и разочарованите медии се заеха с други, по-плодоносни разкрития. Ловът на нацисти отшумя също толкова бързо, колкото и параноичните разкрития по времето на Маккарти. По-досетливите разбраха, че не бива да отегчават публиката, така че всичко заглъхна.
— По дяволите, аз съм милионер! — възкликна Дру Латъм. Вървеше по черния път в Гранби, Колорадо, хванал Карин за ръка. — Още не мога да го осъзная!
— Хари много те обичаше — каза Де Врийс и погледна нагоре към величествените Скалисти планини.
— Освен стотината хиляди на мама и татко, всичко е оставил на мен. Откъде, по дяволите, има тези пари?
— Адвокатите обясниха всичко, скъпи. Хари беше ерген, харчеше малко, проучваше пазарите тук и в Европа. Направил е няколко блестящи инвестиции.
— Хари… — тихо изрече Дру. — Крьогер му имплантирал едно проклето нещо в мозъка, което разбило главата му отвътре след смъртта. А ако не беше умрял?
— Лекарите и учените твърдят, че устройството може да се усъвършенства десетилетия наред, ако изобщо някога се усъвършенства.
— И преди са грешали.
— Така е… Забравих да ти кажа, че получихме телеграма от Жан-Пиер Вилие. Възстановява „Кориолан“ и ни кани на премиерата в Париж.
— Господи, има още толкова много въпроси!
— Не мисли за тях, скъпи. Ние сме свободни. Нека други се занимават с това.
— Хари каза, че някаква сестра от Долината на Братството е предупредила „Антинеос“ за неговото излизане. Коя ли е била тя и какво ли е станало с нея?
— Пишеше го в доклада от Метмах…
— Някой ден ще го прочета, но просто не ми се искаше да чета всички медицински истории за брат ми.
— Сестрата е била помощничка на Грета Фриш, съпругата на Крьогер. Била е принудена да спи с Фон Шнабе, забременяла е и се е самоубила в гората Ваклабрук. И все пак открихме Метмах във Ваклабрук! Представяш ли си — цяла военна база в тази горска пустош!
— На тези пет хиляди акра сега има поправителна колония, като затворниците носят само неонацистки униформи.
— Това е направо лудост!
— Идеята беше на посланика Крайц. Каза, че това ще им напомня защо са затворени.
— Да, знам, но се съм сигурна, че го приемам. А ако униформените пленници се обединят и се закълнат във вечна вярност на тяхната кауза?
— Нямат много време от работата и постоянните лекции за нацисткото минало, придружени от филми и диапозитиви за най-бруталните им зверства. Инструктирани са да пишат съчинения за това. Мнозина излизат от тези лекции разплакани, падат на колене и започват да се молят. Никой не се държи грубо със затворниците. Но има и други на свобода. Имената им може да са други, културата да е друга, но общото винаги е едно и също — „Правете всичко по наша заповед! Не се допускат никакви отклонения!“.
— Значи всички ние трябва да бъдем нащрек и да се надяваме, че нашите водачи ще забележат тези хора и тези каузи и ще имат смелостта да им се противопоставят.
— Не се ли уморяваш да правиш такива обобщения?
— Единственият живот, който някога съм водила, е бил академичен.
— Между другото, ти направи повече от мен за разкриването на тези хора.
— Ти трябваше да се върнеш при майка си и баща си — прекъсна го Карин. — В скръбта си те се нуждаеха от теб.
— Да… — той отмести поглед от нея и продължи: — Нокс Талбът откри ли кой е проникнал в АА- компютрите?
— Разбира се. Имената им фигурираха в разпечатките от „Орлово гнездо“. Мъж и жена, работили шестнайсет години в ЦРУ. Бойскаут и гърлскаут, църковни настоятели, единият от някаква ферма — 4Н, каквото и да значи това, а другият — потомък на двойка, живееща в покрайнините и преподаваща в неделното училище.
— Зоненкиндер — каза Дру. — А финансистът от Париж, който купуваше недвижими имоти в долината на Лоара?
— Бон се намеси с много изобретателни счетоводни процедури, които спасиха много германски пари.
Карин погледна Латъм.
— Защо ме гледаш така?
— Преди миг спомена за баща ми и майка ми и това ме накара да се замисля. Никога не си ми разказвала за родителите си, които са ти дали цялото това блестящо образование. Не знам дори моминското ти име.
— Има ли значение?
— Не, по дяволите, но съм любопитен. Предполагам, че винаги съм смятал, че ако помоля някоя жена да се омъжи за мен, ще отида при баща й и ще му кажа нещо от типа на: „Да, сър. Аз я обичам“.
— Боя се, че не можеш да го направиш… По-добре да ти кажа истината. Баба ми е била датчанка, пленена от нацистите и насила затворена в „Лебенсборн“. Когато се родила дъщеря й — моята майка, тя я откраднала и с усилия, които не бихме могли да си представим, успяла да се върне в Дания с детето и да се скрие в малко село в покрайнините на Ханстхолм. Намерила си мъж, който се оженил за нея и приел детето.
— Искаш да кажеш, че…
— Да, Дру. Ако не са били упоритостта и твърдостта на тази жена, може би сега щях да бъда зоненкинд също като Жанин Клунс. За лош късмет нацистите са водили досиета и на баба ми и на мъжа й се налагало постоянно да бягат. В края на войната се установили в Белгия, където полуграмотното дете пораснало, омъжило се и ме родило през хиляда деветстотин шейсет и втора година. Тъй като майка ми не е имала възможности за образование, моето се бе превърнало в нейна мания.
— Къде са сега твоите родители?
— Баща ми ни напусна, когато бях на девет години. Сега, като се връщам назад, разбирам защо. Майка ми преследваше целите си докрай. Тя беше луда по мен, нямаше време за съпруга си. Непрекъснато ме караше да чета, за да получавам най-високи оценки в академията. Накрая тази лудост обхвана и мен. Исках да уча, да уча, да уча.
— Нищо чудно, че сте се разбирали с Хари. Майка ти жива ли е?
— Тя е в специална клиника в Антверпен. Едва ме познава.
— А баща ти?
— Никога не съм се опитвала да го намеря. Както виждаш, при първа възможност самата аз напуснах. Появи се Фреди…
— Искам да знаеш, че първото нещо, което съм поръчал за библиотеката, е комплект енциклопедии.
— Каква библиотека?
— В къщата.
— Каква къща?
— Нашата къща. Точно зад завоя на този стар път — сега ще я разгледам и ако ми хареса, ще я купя.
— За какво говориш?
— Нали каза, че обичаш планини?
— Обичам ги.
