гневно и раздразнено попита:
— Фройлайн, да сте виждала Адриен? Не е в стаята с Хайнеман, а вратата е отворена.
— Сигурно са излезли на разходка, Ерих.
— Този Хайнеман е отвратителен, а тя е толкова млада! Знаеш, че е перверзен тип, нали?
— Не мисли за това.
— Мразя това място!
— Все още можеш да си тръгнеш, приятелю.
— Не, не мога! Те ми платиха следването в университета. Ще ме проследят и ще ме убият.
— Ерих! — изкрещя мъжки глас от коридора. — Ела тук!
— Ах, този все крещи. Направи това, направи онова!
— Ако видя Адриен, ще й кажа, че си загрижен за нея.
Пазачът на име Ерих изтича към коридора, а Елиз слезе няколко стъпала по-надолу и прошепна на тримата до стената:
— Не го убивайте, може да ви бъде полезен.
— Защо?
— Иска да се махне оттук, а знае много неща. Да вървим!
Площадката на четвъртия етаж не изглеждаше никак приветлива. Голяма двайсетфутова арка заемаше пространството между стените. Предполагаше се, че същото е и на задното стълбище. Двама пазачи стояха отпред, а отзад се виждаше трети, който седеше на пейка. Елиз се появи пред тях.
— Стой! — изрева мъжът отдясно, извади пистолет и се прицели в главата на проститутката. — Не знаеш ли, че е забранено да идваш тук?
— Уточнете се с вашия човек в библиотеката. Той ми каза да се кача тук веднага, щом се освободя от онзи парижанин.
— Какво става? Коя сте вие? — извика стражът от пейката, стана и изтича напред.
— Аз съм Елиз и няма да търпя вашата неучтивост. Подчинявам се на заповедите, които ми дават.
Изведнъж тя отскочи встрани и тих шум от приглушени изстрели изпълни горния етаж. Тримата пазачи паднаха. Дру изтича нагоре, провери всяко тяло и се увери, че са мъртви. След това се обърна към Елиз, която се бе качила по стълбите:
— Бягай оттук!
— Благодаря ви, мосю.
— Върни се в кухнята — каза Витковски. — Развличай ги и ги накарай да запазят спокойствие.
— Няма проблеми, полковник. Довиждане.
— Къде са останалите? Трябваше досега да са тук.
На тясното стълбище агент номер Две бе притиснал пазача на Монлюк. Той го тикаше по стълбището след Диц и проститутката.
— Какво правиш тук, Адриен? — попита тих глас от третия етаж.
— Исках да те видя, Манфред — изплака момичето. — Всички се държат толкова лошо с мен, а аз знаех, че ти си тук.
— Откъде знаеш това, скъпа? Постовете са секретни.
— Мъжете започват да приказват, когато са пили много шнапс.
— И ще бъдат наказани за това, хубавото ми момиче. Ела тук.
— Убийте го? — извика Адриен и се хвърли към стената.
Два приглушени изстрела накараха пазача на име Манфред да се строполи на земята. След това те продължиха към последния етаж.
На пръв поглед достъпът изглеждаше невъзможен: зад ъгъла на стълбището имаше арка, а в средата й стоеше пазач. Зад него друг дремеше на пейка.
— Познаваш ли го? — пошепна на френски Диц на ухото на Адриен.
— Не, мосю. Той е нов. Виждала съм го, това е.
— Знаеш ли дали е немец или французин?
— Със сигурност е немец, господине. Тук почти всички пазачи са немци, но много от тях говорят френски.
— А сега ще стоиш мирна, каквото и да се случи, разбра ли?
— Какво ще правите?
— Ще запалим огън.
Диц извади от десния си джоб къса тръбичка и запали фитила. Надникна зад колоната и след това хвърли тръбичката към пазача. Неонацистът рязко се обърна и преди да е разбрал какво става, ослепителни искри проникнаха в очите и плътта му. Той извика, а стражът зад него скочи на крака и в паниката си изстреля няколко патрона. Адриен изпищя от болка — беше ранена в крака. Диц я дръпна назад, а нацистът, когото агент номер Две водеше пред себе си, дълбоко въздъхна — беше улучен в главата. Командосът започна да стреля иззад колоната. Вторият пазач се завъртя и се строполи точно върху димящия фитил. Черен дим изпълни всичко. Диц взе момичето на ръце и го понесе надолу по стълбището.
— Къде е онзи кучи син? — попита той агента.
— Мъртъв е, капитане.
— Това не ме интересува! Дано ръката му не е много студена.
Групата побягна наляво. Диц носеше Адриен на ръце, а французинът влачеше нациста. След шест секунди стигнаха централната арка, където ги чакаха Латъм, Витковски и агент номер Едно. Адриен беше в безсъзнание.
— Лоша работа — каза полковникът, след като огледа раната.
Французите бяха опрели мъртвия нацист на стената до сканиращия процеп-ключалка. Ако линиите на ръката съвпаднеха с предварително въведената схема, голямата стоманена врата трябваше да се отвори. В противен случай се включваше алармена система.
— Готов ли сте, мосю? — попита агент Две и стисна безжизнената дясна ръка на неонациста.
— Чакай — каза Латъм. — Ами ако е левак?
— Какво от това?
— Фотоклетките ще го отхвърлят и ще се включи алармата.
— Не можем да го питаме, мосю.
— Държеше цигарето в лявата си ръка… Да прегледаме джобовете му. Монети, щипка за банкноти в левия джоб на панталона. Две химикалки в десен вътрешен джоб на сакото — а костюмът е шит по поръчка.
— Не разбирам…
— Леваците държат химикалките си отдясно — по-лесно им е. Трябва да рискувам — Латъм дишаше тежко. — Обърнете го, ще пъхна лявата му ръка в процепа.
Французите обърнаха трупа, Дру го грабна за лявата ръка и бавно, предпазливо натисна дланта надолу към вътрешната повърхност. Вратата тихо се отвори. Мъртвият нацист падна на пода и те влязоха вътре. Стаята беше по-скоро гробница отколкото жилище. Имаше осмоъгълна форма, стъклен купол, през който сега се процеждаше лунна светлина. Беше странно тихо. Имаше стена с медицинска апаратура, а на всяка от останалите стени по една врата. Елиз им бе казала, че помощниците на Монлюк имат свои стаи в гробницата. Пет врати явно водеха към стаите на мъжете в черните костюми, а останалите бяха неизвестни. Но това, което най-много се набиваше на очи, бяха силно увеличените снимки, окачени по всички стени, окъпани в кървавочервена светлина, която сияеше от рамките им. Приличаше на тъмен коридор в музей на Холокоста: на снимките имаше голи трупове, стоварени на купчини. До тях имаше снимки на обесени мъже и жени с изкривени от агония лица. Само най-извратеният човек би могъл да се събуди през нощта и мигновено да изпита наслада от тази позорна изложба.
Но най-невероятната гледка беше фигурата по нощница в леглото. Беше озарена от бяла светлина. Това бе много, много стар човек, който почиваше върху огромни меки възглавници и от това приличаше на джудже. Сбръчканото му лице бе потънало в гладка коприна, хлътналите бузи и очи го караха да прилича на
