Групата зае позиции. Следвайки теренната карта, осветена от слабата синя светлинка на писалката му, лейтенант Джералд Антъни водеше Карин де Врийс през храсталака към отвесния склон на хълма. Карин прошепна:
— Спри, Джери!
— Какво има!
— Виж!
Тя бръкна в храстите и извади стар мръсен каскет, който приличаше на парцал. Обърна го наопаки и освети с фенерчето си разкъсаната подплата.
— Виж! — Карин почти изхълца от изненада и подаде каскета на Антъни.
— Боже мой! — учуди се командосът. С колебливи печатни букви бе написано името „Жодел“.
— Старецът е идвал тук! — прошепна Антъни.
— Това обяснява някои неща… Дай ми го, ще го прибера в джоба си. Да вървим!
Много по-надолу петимата мъже се бяха скупчили в черна гумена надуваема лодка. Дру разтвори храсталака. Погледът му наблюдаваше върха на стръмния хълм. Сигналът дойде — две сини светлинки.
— Да тръгваме! — прошепна той. — Те са там!
С помощта на миниатюрни гребла двамата агенти от Сервис д’Етранже придвижиха лодката през тръстиката в относително открития старинен канал. Те бавно стигнаха на отсрещния бряг до кръгъл тухлен тунел, през който отклонените води на Лоара се вливаха в мочурището.
— Я виж, Дру — тихо каза капитанът. — През отвора минават две жици. Едва ли оттук може да мине човек.
— Иначе трябваше да има открит път по брега към замъка.
Гумената лодка се опря в брега. Отрядът вдигна от дъното й въжетата и куките и слезе на калния бряг под алеята за разходки, която се намираше на около двайсет фута над тях. Дру извади предавателя от маскировъчния си костюм и натисна бутона „предаване“.
— Каква е видимостта? — попита Латъм.
— Около седемдесет процента — обади се Карин. — През биноклите се виждат районът около басейна и южната част на замъка, но не виждаме северната страна.
— Някакви признаци на движение, светлини?
— И двете — чу се гласът на лейтенанта. — Двама пазачи обикалят задната част, след това северната и южната страна. Носят малки полуавтомати, вероятно германски вариант на „Узи“, на коланите си имат закачени радиопредаватели.
— Как са облечени? — попита Дру.
— С черни панталони и ризи с червени ленти на ръката — светкавици с пречупен кръст. Няма как да ги объркате, шефе.
— Къде са светлините?
— В два прозореца на първия етаж и по един на втория и третия.
— Някакво движение?
— Освен двамата пазачи — само в кухнята, от южната страна на първия етаж.
— Имате ли представа как можем да проникнем?
— И двата патрула се задържат в средната част от тринайсет до осемнайсет секунди. Щом стигнете до стената, ще ви дам сигнал по предавателя и вие бързо ще се прехвърлите. Край басейна има три отворени кабини. Разделете се и влезте в тях. Изчакайте да се върнат пазачите, направете каквото можете и ги издърпайте в кабините или ги хвърлете през стената. Оттам нататък имате свободен достъп до замъка и можете да сигнализирате на полковника.
— Добре, лейтенанте. Къде са пазачите?
— Разделиха се. Скачайте!
— Внимавай, Дру — каза Карин.
— Всички ще внимаваме. Хайде!
Петимата мъже се изкатериха по брега до стената с желязна врата до алеята за разходки. Латъм я разгледа. Беше направена от плътна стомана и нямаше никакви ключалки. Можеше да се отваря само отвътре.
Изведнъж се чуха стъпки на ботуши по камъка, а после от тъмното долетяха два гласа:
— Zigarette?163
— Nein, ist schlecht!164
— Unsinn.165
Стъпките се отдалечиха. Френските агенти се изправиха, вдигнаха куките от земята и зачакаха. След това чуха сигнала — два къси, приглушени изстрела, които отекнаха в предавателя на Латъм. Французите метнаха куките, дръпнаха въжетата и ги опънаха, а Дру и капитан Диц се изкатериха по тях с автомати през рамо. Накрая силуетите им се изгубиха зад стената. Точно в този миг французите започнаха да се катерят. След четири секунди куките им тупнаха обратно на брега пред очите на ядосания Витковски.
Латъм даде знак на командоса и единия от французите да тръгнат към най-далечната отворена кабина, а той се скри с другия агент в първата. Кабините бяха прости постройки от дърво, подобни на палатки, покрити с брезент на ярки райета. Вратите им просто се бутаха навътре. Самият басейн беше тъмен, отнякъде долиташе тихо бръмчене на пречиствателна инсталация. В тъмната първа кабина Латъм се обърна към агент Едно:
— Знаеш какво да правиш, нали?
— Да, мосю — отвърна французинът и извади ножа си. Латъм направи същото.
— Извинете, мосю, но двамата с колегата сме по-опитни в тези неща. Вие не бива да поемате такъв риск. Вече го обсъдихме с капитана.
— Обсъдили сте го?…
— Тихо! — прошепна агентът. — Идват!
Двамата агенти от Сервис д’Етранже излязоха от своите кабини, придвижиха се напред, докато всеки застана зад жертвата си. Изведнъж северният пазач забеляза агента от южната страна — и сгреши. Присви очи, за да се увери, че не се лъже. Свали полуавтомата от рамото си и тъкмо щеше да стреля, когато вторият агент скочи отгоре му, стисна го с лявата си ръка за гърлото, а ножът влезе в гърба му с хирургическа точност. Другият пазач се обърна изненадан, но първият агент притича напред с високо вдигнат нож. Неонацистът не успя да издаде и звук — острието се заби в гърлото му.
Всяко движение замря. Французите повлякоха мъртвите пазачи към най-близкия край на стената и се приготвиха да прехвърлят телата през нея. Но Латъм изведнъж дотича от първата кабина.
— Не! — прошепна той толкова високо, че това им се стори като вик. — Върнете ги тук!
Тримата бяха объркани, но не и ядосани.
— Какво има, по дяволите? — попита капитан Диц. — Не искаме никой да ги открие, нали?
— Пропуснахте нещо, капитане. Не мислите ли, че са доста едри? Сигурен съм, че можем да се пъхнем в тези идиотски униформи.
— Проклет да бъда — бавно каза Диц. — Мисля, че си прав.
— Побързайте! — каза агент номер Едно.
Двамата с колегата си коленичиха и започнаха да свалят нацистките униформи от труповете. По тях имаше петна от кръв.
— Има един проблем — прекъсна ги капитанът. Всички погледи се обърнаха към него. — Всички говорим немски с изключение на теб, Дру.
— Нямам намерение да си говоря с никого от тях.
— Но ако ни спрат, тези тук са единствените пазачи. Няма значение, че е тъмно.
— Момент — каза агент номер Две. — Мосю Латъм, можете ли да кажете думата „Halsweh“?
— Много ясно: халсвей.
— Опитай пак — доброжелателно кимна Диц на французите. — Страхотно, момчета… още веднъж — Halsweh.
— Халсвей — измънка Латъм.
— Става — каза командосът. — Ако някой ни спре, ще говоря аз. Ако се обърнат конкретно към теб, изкашляй се, хвани се за гърлото и кажи „Halsweh“, разбра ли?
