— Откъде да разбера, по дяволите!
— На немски това означава „болно гърло“, мосю.
— Достатъчно! Обличайте се.
След четири минути Латъм и Диц приличаха на неонацистките патрули. На по-силна светлина едва ли биха могли да излъжат някого, но в сенките и полумрака можеха да минат за пазачи. Те замениха полуавтоматите със собствените си оръжия със заглушители, нагласени за единична стрелба в случай, че ситуацията изисква един изстрел, а не откос.
— Извикайте Витковски — заповяда Дру. — И внимавайте да не ви удари някоя кука по главата. Не го бива за катерач. Иди ти, номер Едно.
След деветдесет и шест секунди внушителната фигура на Витковски влезе в кабината.
— Виждам, че сте имали работа — каза той, след като погледна двата трупа. — Защо сте се облекли така?
— Отиваме на проверка, Стан. Ти ще останеш с френските колеги. Ще вървите след нас, от вас зависи животът ни.
— Какво ще правите?
— Ще започнем търсенето, какво друго?
— Мисля, че ще оплескате работата — каза Витковски и измъкна от якето си голям прегънат лист хартия. Той го разгъна върху гърба на единия от труповете. Включи синьото фенерче и освети план на имението „Орлово гнездо“. — Помолих нашия заместник-шеф Клош да изработи това за мен. Няма да ловувате слепешком.
— Стенли! Един на нула за теб — и Дру погледна Витковски с благодарност. — Как се сети?
— Изоставаш от времето, момче. Имаш нужда от малко помощ.
— Благодаря ти, Стан. Откъде да започнем?
— Най-добре би било да вземете заложник и да научите каквото можете.
Латъм бръкна под черната нацистка риза и извади предавателя.
— Карин? — прошепна той, след като натисна бутона за предаване.
— Къде сте? — попита Де Врийс.
— Вътре сме.
— Виждаме — намеси се лейтенантът. — Още ли сте край басейна?
— Да.
— Какво ще правите? — попита Карин.
— Искаме да вземем заложник и да го разпитаме. Виждате ли някого наоколо?
— Навън — не — каза Антъни, — но в онази кухня има двама-трима. Всички минават край задния прозорец. Изглежда странно — много е оживено за това време.
— Берхтесгаден — тихо промълви Витковски.
— Какво? — попита Диц.
— Копие на хитлеровия Берхтесгаден, където оберфюрерите и многобройните им любовници са пирували ден и нощ, без да знаят, че Хитлер подслушва стаите им в търсене на предатели.
— А ти откъде знаеш? — попита Дру.
— От свидетелствата от Нюрнбергските процеси.
— Тръгваме — каза Латъм в предавателя. — Как да измъкнем някого оттам?
— Мисля, че аз трябва да го направя — отвърна Диц, светна фенерчето си и заразглежда плана на замъка. — Вътре има или германци, или французи. Ти не говориш немски, а френският ти е ужасен. Другите не са облечени подходящо. Отстрани има врата. Ще надникна вътре и ще помоля за едно кафе, което някой да ми донесе навън. Ще говоря на немски — двамата пазачи бяха германци.
— А ако забележат, че си друг човек?
— Ще кажа, че на единия му е прилошало и аз го замествам. Затова имам нужда от кафе — току-що съм станал от леглото.
Диц бързо излезе от кабината и се запъти към южния край на замъка, право към вратата на кухнята. Латъм и Витковски излязоха да го гледат. Изведнъж отстрани светнаха два ярки прожектора. Командосът се закова на място. Диц се виждаше съвсем ясно — личеше си, че ризата и панталонът не са му по мярка. В ярката светлина се показа двойка — млада жена с къса пола и мъж на средна възраст. Мъжът видя капитана и реагира отначало тревожно, след това гневно. Бръкна под якето си. Командосът нямаше избор. Изстреля един единствен куршум в главата на мъжа и се втурна към жената. Виковете й секнаха в мига, в който капитанът й нанесе рязък удар по врата. Тя се строполи на земята. Командосът вдигна оръжието си. Чуха се две изпуквания и прожекторите угаснаха. Той вдигна жената, метна я на рамо и се затича обратно.
— Донесете тялото! — прошепна полковникът на двамата французи.
— Аз ще отида — изтича напред Дру.
Той стигна до сенките. Тялото на мъртвеца едва се виждаше на лунната светлина, която почти не проникваше от високите стени на замъка. Латъм изтича до трупа и изведнъж вратата на кухнята шумно се отвори. Той отскочи назад и залепи гръб о стената. Навън се показа глава с готварска шапка. Човекът присви очи в тъмнината. След това сви рамене и се върна в кухнята. Целият в пот, Дру метна автомата на рамо и изтича към лежащия човек. Наведе се, сграбчи го за краката и повлече тялото към кабината.
— Que faites-vous?166 — чу се женски глас от тъмнината.
— Халсвей — отвърна Латъм, напрегнат, задъхан. След това дрезгаво добави: — trop de whisky167.
— Ah, un allemand! Votre francais est mediocre!168
На слабата лунна светлина се появи жена, облечена в дълга бяла рокля. Тя се разсмя, леко залитна и продължи на френски:
— Прекалено много уиски, а? Всички сме пили много. Хрумна ми да се хвърля в басейна.
— Gut169 — каза Дру, едва успял да разбере и половината от думите на жената.
— Да ви помогна ли?
— Nein, danke170.
— О, вие сте с Хайнеман. Този немец е абсолютен досадник!
Изведнъж жената изхълца, когато Латъм издърпа мъжа на открито. Видя, че главата му е цялата в кръв. Дру пусна краката на мъртвия и извади от джоба си малката „Берета“.
— Ако викате, ще се наложи да ви убия — каза той на английски. — Разбирате ли ме?
— Прекрасно ви разбирам — отвърна жената. Говореше английски гладко, изведнъж беше изтрезняла от обзелия я ужас.
Двамата французи изтичаха към тях. Без да каже и дума, номер Две издърпа трупа към стената, прерови джобовете му, а номер Едно застана зад жената, хвана я за врата и я натика в кабината. Латъм се сепна, когато забеляза, че телата на пазачите вече не бяха вътре.
— Какво стана…
— Предишните ни гости си тръгнаха — отвърна Витковски.
— Страхотно, Дру! — каза капитан Диц и седна до своята пленница в раиран шезлонг. — Тук е удобно, а? — добави той, след като агент номер Две се върна.
— Адриен? — попита племенницата на Латъм.
— Здрасти, Елиз — отвърна жената до Диц. — С нас е свършено!
— Нацистки курви! — обвинително каза номер Едно.
— Не бъди глупак! — възрази Елиз. — Работим там, където ни плащат добре.
— Знаете ли кои са тези хора? — каза номер Две. — Това са най-големите зверове на света.
— Това е минало — хладно го сряза Елиз.
— Не сте чували? — почти извика номер Две. — Те са фашисти, избили цели народи!
— Ние сме само временни компаньонки, идваме за около седмица. Никога не говорим на подобни теми. А и повечето германци, които познавам, са чаровни и учтиви джентълмени.
— Сигурен съм, че е така — прекъсна я Витковски. — Губим време, момчета. Трябва ни някой мъж от персонала.
— Не знам, полковник — каза Дру. — Те казаха, че идват тук за около седмица — така ли е,
