— Не исках да знаеш за това.
— Защо?
— Защото може би имаш причина да не се виждаш с мен. Преди час ти се обадих и ме свързаха с Франсоа.
— За Бога, Дру, имам толкова работа! Освен това временно съм назначил Франсоа за главен помощник.
— Сигурно е доволен.
— Моля те, извинявай, ако съм те засегнал, но опитай да ме разбереш! Трябваше да пренасочвам всички други телефонни разговори освен с президента и няколко членове от Камарата, защото просто не мога да отговоря на всички. Имам нужда от време, за да размисля.
— Чудесно, Жак. Но ти си имал много време да мислиш.
Мекото лице със страдалческо изражение внезапно се вкамени. Жак погледна Латъм с презрение.
— Какво си направил? — тихо попита той.
— Мога само да кажа, че инсценировката ти беше съвършена. Преданият лакей на Моро, който боготвори господаря си, спечелил доверието и обичта му, който му помага да планира всяка минута от денонощието си… Само ти можеше да знаеш къде се намирам аз във всеки един момент, къде се намират Карин и нещастната секретарка на Моро… уби Хари и секретарката на Моро, но с мен и Карин се провали.
— Този път няма да се проваля, Дру — почти любезно каза Бержерон.
— На твое място не бих правил прибързани изводи. Лейтенант Антъни чака отвън при портиерката. Сигурен съм, че вече е използвал телефона, за да се свърже с посланика Кортлънд, който пък има уговорена среща с президента на Франция. Ти наистина се провали, като изпрати онези убийци в хотела. Никой в Париж не знаеше къде се намираме — само ти и Франсоа.
— Аз съм назначен лично от президента!
— Ти си зоненкинд, нали?
— Каква лъжа! Нямаш никакви доказателства!
— Разбира се, но като се съпоставят нещата, не е трудно да се досети човек. На връщане от Бове се свързах с един компютърен експерт и го помолих да прегледа всички данни за теб. Преди години си бил законно осиновен от бездетно семейство — мосю и мадам Бержерон от Лаутербург, близо до германската граница. Бил си изключителен студент, печелил си всички възможни стипендии и следдипломни квалификации… Избрал си гражданската служба, въпреки че си имал възможност да се заемеш с толкова много неща, от които да забогатееш!
— Силно се интересувах от това.
— Убеден съм, че е така. Времето е минавало, а ти винаги си успявал да бъдеш в подходящото време на подходящото място. Но този път не можа да ни попречиш, защото си тръгна, преди още да сме разбрали за глайдерите.
— Ти си луд! Говориш само лъжи!
— Е, със сигурност не си очаквал, че ще те направят директор на „Дьозием“. Знаеш, че в другите разузнавателни служби има по-добри от теб. Каза пред всички, че не ставаш за водач — защото се подчиняваш на заповеди! Това ме накара да се обадя на нашия компютърен експерт.
— Останах сирак през войната, родителите ми бяха убити по време на бомбардировка. Ти си просто един параноик!
— Ти уби брат ми, Жак. Няма да те оставя на мира. Толкова си умен, а пропусна нещо много важно. Лаутербург никога не е бил бомбардиран — нито от германците, нито от съюзниците.
Бержерон стоеше и се взираше в Латъм. По лицето му се плъзна едва забележима студена усмивка.
— Наистина си талантлив, Дру — тихо каза той. — Но няма да се измъкнеш жив оттук. Ти си параноик, досието ти е пълно с насилие, а сега си дошъл да убиеш директора на „Дьозием“. Не знам кой е зоненкинд, но моят предшественик Моро не ти се доверяваше. Това е отразено в бележките му, които са записани в този компютър.
— Защо нареди да убият Клод?
— Защото и той започна да прозира истината. Започна се с убийството на Моник — от вечерта, когато един идиот от нашите застреля шофьора на американската кола. Тогава Моро се досети, че аз съм единственият, който е знаел къде се намирате. Моник нямаше информация за това.
— Странно — каза Латъм. — И аз тогава предположих, че е някой от „Дьозием“, както и преди това, когато брат ми долетя от Лондон под надзора на „Дьозием“.
— Не беше трудно да се пренасочат подозренията — леко се усмихна Бержерон.
— Когато Моро и ти научихте, че аз се представям за брат си, защо не уведоми Берлин или Бон.
— Не разбираш ли? Кръгът от хората, които знаеха, беше прекалено малък — особено в „Дьозием“. Знаехме само двамата с Клод. Това щеше да ме компрометира.
— Не е това, Жак — и Латъм погледна изпитателно зоненкинда.
— Просто чаках да дойде подходящият момент. Вашите американски политици биха ме разбрали.
— Добре, приятелче. Всичко, което си казахме, е записано, а предавателят на лейтенант Антъни е нагласен така, че да чува какво става тук. Техниката е нещо много удобно, нали?
42.
Жак Бержерон се втурна с вик към бюрото, грабна тежкото преспапие и го хвърли към прозореца, като счупи стъклото. После с неподозирана сила грабна креслото и го хвърли по Латъм. Дру извади пистолета на Франсоа от колана си.
— Не! Не искам да те убия! — изкрещя Дру. — Изслушай ме, за Бога!
Но беше твърде късно. Жак Бержерон извади малък пистолет и започна да стреля във всички посоки. Латъм залегна на пода. А Бержерон изтича до вратата, отвори я и се втурна навън.
— Спрете го! — крещеше Латъм. — Не! Внимавайте, има пистолет!
В коридора настана хаос. Чуха се още два изстрела и мъж и жена паднаха на пода — убити, а може би ранени. Латъм тичаше по коридора и крещеше:
— Джери! Стреляй в краката, не го убивай!
Но беше вече късно. Бержерон излезе през входната врата и изведнъж оглушително зави сирена. Лейтенант Антъни се появи пред асансьора, Бержерон стреля с последния патрон, който му бе останал, и простреля дясната ръка на командоса. Антъни стисна лакътя си и болезнено се опита да достигне оръжието си, а жената зад бюрото се хвърли на пода в истерия.
— Не мърдай! — изкрещя лейтенантът, докато се опитваше да извади пистолета си. — Асансьорите не работят, повредих и двата!
— Грешиш! — викна неонацистът и се втурна към най-близкия асансьор. Вратата започна да се затваря и сирената млъкна.
Дру се втурна към вратата.
— Къде е? — гневно попита той.
— В асансьора — кимна лейтенантът. — Мислех, че съм ги повредил, но се оказа, че не съм.
— Господи, ти си ранен!
— Нищо страшно, виж дали жената е добре.
— Добре ли сте? — изтича Дру към портиерката, която бавно се изправяше.
Жената трепереше и не можеше да си поеме дъх. Латъм й помогна да се изправи.
— Можем ли да спрем асансьора?
— Не. Директорите и техните заместници имат специални кодове за спешни случаи, които включват асансьорите на експресен режим. Не спират, докато не стигнат етажа.
— Можем ли да го задържим в сградата?
— По какъв начин? Той е директор на „Дьозием“.
— Той е германски нацист! — изкрещя лейтенантът на френски.
Портиерката учудено погледна Антъни.
