— В моя бизнес никога няма пълна гаранция. Но той допринесе много за разследването, свързано с родния му баща, и извърши постъпка, за която Република Франция ще му бъде вечно признателна.
— Глупави благодарствени речи!
— Не, не са глупави, мадам. Независимо дали искате, или не, проклетите нацисти започват да излизат от калта и мръсотията, която сами са създали. С всеки преобърнат камък ни става по-лесно да стъпчем змиите отдолу. Но вашето участие в това приключи. Наслаждавайте се на ваканцията си в Корсика. След като ви прегледа лекар, в Ница ви чака нашият самолет. „Ке д’Орсе“ поема всички разноски.
— Мога да мина и без парите ви, мосю — каза Жан-Пиер. — Но бих искал да върна „Кориолан“ на сцената.
— Мили Боже, но защо? Вече доказахте триумфа си. Със сигурност не го правите заради заплатата, защо да се връщате към една толкова натоварена програма?
— Защото и аз като вас, Моро, съм много добър в работата си.
— Ще го обсъдим, мосю. Въпреки успешната вечер битката още не е завършила.
Посивелият шейсет и тригодишен сенатор Лорънс Руут от Колорадо затвори телефона във вашингтонския си офис. Беше разтревожен. Разтревожен, объркан и ядосан. Защо е подложен на разследване от ФБР и не знае нищо за това? За какво става дума, кой го е поискал? Защо? Значителните му авоари се намираха под тайно попечителство по негово собствено желание, за да избегне всяка възможност за компрометиране пред закона; вторият му брак беше стабилен — първата му жена бе загинала трагично в самолетна катастрофа, двамата му сина — единият банкер, другият университетски декан — бяха видни жители на градовете си — дотолкова, че понякога Руут намираше това за непоносимо. Беше служил в Корея — без инциденти, но бе награден със Сребърна звезда; пиеше по не повече от две-три мартинита за аперитив. Какво толкова имаше за разследване?
Консервативните му възгледи бяха добре познати и либералната преса често го нападаше, като постоянно вадеше думите му от контекста и го представяше за яростен привърженик на крайно десните, какъвто той определено не беше. Сред колегите му и от двете фракции се говореше, че е толерантен и изслушва опозицията без злоба. Той просто твърдо вярваше в това, че ако правителството прави прекалено много за хората, самите те не правят почти нищо за себе си.
По-нататък: богатството му не бе дошло по наследство. Семейството му беше от бедно по-бедно. Руут се беше изкатерил по стръмната стълба към успеха, като често се подхлъзваше по стъпалата; бе работил три неща едновременно, докато учеше в малък неизвестен колеж, а после във финансовото училище „Уортън“, където неколцина от преподавателите го препоръчаха на агенти, набиращи работна ръка за своите корпорации. Той избра млада, печеливша фирма; имаше и време, и простор да се издигне по служебната стълбица. Но малката компания бе погълната от голяма корпорация, която на свой ред беше погълната от конгломерат, чийто директорски съвет забеляза таланта и работоспособността на Руут. На трийсет и петгодишна възраст на вратата на офиса му вече висеше табелка с надпис: „Главен изпълнителен директор“. Когато Руут навърши четирийсет години, там пишеше: „Президент. Главен изпълнителен директор“. Преди да навърши петдесет, печалбите и сделките с акции на неговия консорциум го бяха превърнали в мултимилионер. И тогава, уморен от преследването на все по-големи печалби и обезпокоен от пътя, по който е тръгнала държавата, Руут се обърна към политиката.
Докато седеше зад бюрото и си припомняше миналото, той се опитваше да мисли хладно и обективно, за да открие в действията си нещо, което би поставило под въпрос неговата етика и морал. Отначало, когато работеше прекалено много и много се уморяваше, имаше връзки с жени, но винаги бяха дискретни — тези жени му бяха равни в обществото и също като него настояваха да се поддържа дискретност. В бизнес- преговорите Руут беше непреклонен, винаги използваше предимствата си, проучваше и изпълняваше желанията на противниците си, а лоялността му никога не бе поставяна под съмнение… Какво, по дяволите, искаше Бюрото?
Беше научил за това само преди минути, когато секретарката му се обади.
— Да?
— Някой си господин Роджър Брукс от Телурид, Колорадо, иска да говори с вас, сър — докладва секретарката.
— Кой?
— Някой си господин Брукс. Каза, че ви е съученик от гимназията в Седъридж.
— Боже мой, Брукси! От години не съм се сещал за него. Чух, че бил собственик на някакъв ски- курорт.
— „Ски в Телурид“, сенаторе.
— Точно на него. Благодаря, всезнайке.
— Да ви свържа ли?
— Разбира се… Здравей, Роджър, как си?
— Добре съм, Лари. Много време мина…
— Поне трийсет години…
— Е, не чак толкова — меко го поправи Брукс. — Оглавявах кампанията ти тук преди осем години. А на последните избори вече нямаше нужда от човек като мен.
— Господи, извинявай! Разбира се, сега си спомних! Извинявай.
— Няма нужда да се извиняваш, Лари, ти си зает човек.
— А ти как си?
— Построих още четири писти и може да се каже, че живея доста добре. А броят на туристите в планините през лятото се увеличава по-бързо, отколкото ние успяваме да построим нови пътища. Онези от Изтока питат само защо нямаме румсървис в гората.
— Това е добре, Родж!
— Лари — каза Роджър Брукс. Тонът му беше станал по-сериозен. — Причината, поради която ти се обаждам, вероятно е тази, че бяхме съученици и че ръководих кампанията ти.
— Не разбирам.
— И аз не разбирам, но почувствах, че трябва да ти се обадя, въпреки че се заклех да не го правя. Честно казано, не ми хареса онзи кучи син. Говореше тихо, сякаш ми е най-добрият приятел и ми доверява тайните на гробницата на Тутанкамон. Непрекъснато повтаряше, че било за твое добро.
— Кой?
— Някакъв агент от ФБР. Накарах го да си покаже картата — легитимна беше. Още малко и щях да го изхвърля, да го вземат дяволите. После си помислих, че е по-добре да разбера какъв е проблемът и да ти го съобщя, ако е възможно.
— За какво ставаше дума, Роджър?
— За глупости. Нали знаеш как те клеветят разни журналисти — точно както едно време старият Бари Джи в Аризона: смахнат бил на тема ядрени опити и щял да ни гръмне като едното нищо, бил диктатор и тям подобни.
— Да, спомням си. Той го понесе с достойнство — това ще направя и аз. Какво искаше онзи от Бюрото?
— Искаше да знае дали някога съм те чувал да изказваш симпатии към… ще трябва да го преглътнеш. Към „фашистките каузи“. Може да си казвал веднъж-дваж, че нацистка Германия има известни оправдания за това, което е извършила и което е довело до войната… Казвам ти, Лари, направо кипнах, но запазих самообладание и му казах, че е сгрешил. Изтъкнах факта, че си бил награден в Корея и знаеш ли какво ми отговори това копеле?
— Не знам, Роджър. Какво ти отговори?
— Каза, и то доста лукаво: „Но тогава беше срещу комунистите, нали?“. Мамка му, Лари, опитваше се да докаже неща, които не са верни!
— Комунистите са били анатема за нацистка Германия — това ли искаше да каже?
— Да, по дяволите! А по онова време хлапето е било прекалено малко, за да знае къде е Корея, но така гладко приказваше… Исусе, много беше упорит, а пък говореше като ангел-хранител — самата невинност, с
