едни благи думи…
— Използват най-добрите си хора — тихо каза Руут, загледан в бюрото си. — Как свърши разговорът?
— Ужасно, чакай да ти разправям. Той обясни, че поверителната му информация сигурно е погрешна, много погрешна, и че разследването приключва дотук.
— Което означава, че това е само началото.
Лорънс Руут взе един молив и го пречупи с лявата си ръка.
— Благодаря ти, Брукси, не мога да ти опиша колко съм ти благодарен.
— Какво става, Лари?
— Не знам, наистина не знам. Но щом разбера, ще ти се обадя.
Франклин Уогнър, водещ новините на Ем Би Си — най-гледаната вечерна емисия новини в страната — седеше в гримьорната си и поправяше текста, който трябваше да чете след четирийсет и пет минути пред камерите. На вратата се почука и той спокойно извика:
— Влез!
— Здравей, господин Откровен — каза Еманюил Чернов, главен продуцент на новинарската мрежа, след като влезе и затвори вратата. Отиде до един стол и седна. — Пак ли имаш проблеми с текста? Не обичам да се повтарям, но мисля, че е много късно да го променяш.
— И аз ще се повторя: нямаше да има нужда от всичко това, ако беше наел журналисти, които да пишат правилно думата „журналист“ и да знаят някои основни правила.
— Вие, буквоядци, които всъщност отдавна сте избягали от буквите и сега имате вили в Хамптънс с басейни, винаги се оплаквате.
— Веднъж съм бил в Хамптънс, Мани — каза посивелият хубавец Уогнър, като продължаваше да редактира текста. — И ще ти кажа защо не искам повече да ходя там. Искаш ли да знаеш?
— Разбира се, че искам.
— Плажовете са пълни с хора и от двата пола — много слаби и много дебели — които се разхождат по пясъка с коректури под мишница, за да покажат, че са писатели. А вечер се събират в кафенетата на свещи, за да обсъждат писанията си, които не стават за печат, и ласкаят егото си, като ругаят издателите.
— Силно казано, Франк.
— Бих казал, че е много точно, по дяволите. Израсъл съм във ферма край Ванкувър, където ветровете от Тихия океан понякога довличаха пясък и тогава посевите не никнеха.
— Как се сети за това?
— Не знам, но не понасям писатели и хора от телевизията, които позволяват пясъкът да им затрупа думите… Ето, свърших. Ако няма извънредни новини, предаването ще бъде сравнително грамотно.
— Едва ли някой би казал, че си скромен, господин Откровен.
— Нямам такива претенции. Но понеже стана дума за скромността, която толкова цениш, защо си тук, Мани? Мислех, че изпълнителният продуцент отговаря на критиките и възраженията.
— Причината е друга, Франк — каза Чернов. Погледът му бе тъжен, клепачите му тежаха. — Днес следобед имах посетител. Човек от ФБР — Бог ми е свидетел, не можех да не го приема, нали разбираш.
— Дотук — да. Какво искаше?
— Теб, мисля.
— Моля?
— Канадец си, нали?
— Да, така е, и се гордея с това.
— Когато си бил в онзи университет, Университета на… на…
— Университета на Британска Колумбия.
— Да, същият. Протестирал ли си срещу войната във Виетнам?
— Това беше акция на Организацията на Обединените нации и аз взех активно участие в нея.
— И си отказал да влезеш в казарма?
— Не беше задължително, Мани.
— Но ти не си влязъл.
— Никой не ме е викал. Но ако бяха ме повикали, нямаше да отида.
— Бил си член на Световното движение за мир, вярно ли е?
— Да, вярно е. Повечето бяхме. Но не всички, разбира се.
— Знаел ли си, че Германия е един от спонсорите му?
— Младите хора в Германия — студентски организации, но със сигурност не правителството. На Бон е забранено да се намесва във въоръжени конфликти и дори да провежда парламентарни дискусии на подобни теми. След поражението на Германия те са длъжни да пазят неутралитет. За Бога, не знаеш ли поне нещичко извън професията си?
— Знам, че много германци са членували в Световното движение за мир, че ти също си членувал в него и си бил доста активен. „Световният мир“ може да се разбира и по друг начин, например като „Мир чрез световно надмощие“ на…
— Не се ли правиш на евреин-параноик, Мани? Ако е така, трябва да ти напомня, че майката на жена ми е еврейка, което е по-съществено, отколкото ако баща й беше такъв. Ако продължим тази линия, излиза, че децата ми едва ли са арийци. Освен това има неопровержимо доказателство, което ме дисквалифицира от участие във Вермахта: германското правителство няма нищо общо със Световното движение за мир.
— И все пак германското влияние е било очевидно, по дяволите!
— Чувство за вина, Мани. Причината е в дълбокото им чувство за вина. Но какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш?
— Човекът от ФБР искаше да знае дали имаш някакви връзки с новите политически движения в Германия. В края на краищата, Уогнър е германско име.
— Не ти вярвам!
Кларънс „Клар“ Оджилви, пенсиониран председател на директорския съвет на „Глобал Електроникс“, излезе с реставрирания си „Дюзенберг“ от паркинга „Мерит“ в Гринуич, Кънектикът, като мина през изхода, най-близък до дома му — „имението“, както саркастично го наричаше пресата. Дори и в най-богатите за семейството му години отпреди катастрофата през хиляда деветстотин двайсет и девета, трите акра земя с басейн среден размер без тенискорт и обор трудно биха могли да се нарекат имение. Но тъй като бе „дошъл с пари“, той се бе превърнал в обект на презрение, сякаш си беше избрал да се роди богат и поради това способностите му бяха осъдени да не получат признание, защото са продукт на скъпоструващи обществени връзки, които той очевидно можеше да си позволи.
Забравени, или ако не бъдем снизходителни — умишлено пренебрегвани — бяха годините, в които Клар работеше от дванайсет до петнайсет часа на ден, за да превърне почти непечелившата семейна компания в една от най-преуспяващите фирми за електроника в страната. В края на четирийсетте години завърши Технологичния институт в Масачузетс и когато се захвана със семейния бизнес, веднага разбра, че е изостанал от времето си с десет години. Клар прогони всички от изпълнителната йерархия и им осигури пенсии с надеждата, че може да си го позволи. Замени ги със свои съмишленици — компютърно грамотни младежи и девойки, които назначаваше заради способностите, а не заради пола.
До средата на петдесетте технологичните нововъведения, които неговите дългокоси, обути в джинси и пушещи марихуана новатори бяха разработили, привлякоха вниманието на Пентагона, където всички бяха изненадани и потресени. Търпението на костюмираните служители с изгладени ръбове на панталоните бе поставено на тежко изпитание от презрените, обрасли, брадясали господа и дами в миниполички, които често си вдигаха краката върху полираните маси или си гризяха ноктите, докато подробно обясняваха новата технология. Но продуктите им нямаха конкуренция и въоръжението на нацията значително се
