Пари“ двойката ще отлети на таен остров в Средиземно море, където вероятно вече се намират родителите на актьора.
Онова, което пресата не научи, беше, че два военни самолета „Мираж“ придружаваха частния самолет от Париж, за да го ескортират до крайната му цел. И друго: един или двама от униформените портиери, служителят на рецепцията и няколко по-незабележими прислужника в хотела бяха хора на „Дьозием“, изпратени от „Бен дьо Мер“ — организацията, която извършваше селекция, управляваше работите в Монте Карло и служеше за дипломатическа връзка с монакските власти. Освен това, винаги когато мосю и мадам Вилие напускаха хотела и тръгваха бавно към казиното на три пресечки оттам, бронираната им лимузина се придружаваше от въоръжени мъже в скъпи, добре ушити костюми и така луксозната кола стигаше до стъпалата на великолепното заведение за хазарт, където всички приемаха обичайните си роли.
Още с настаняването в апартамента двойката бе посетена от шефа на бюро „Дьозием“ Клод Моро.
— Както виждате, приятели, окупирали сме всичко, включително покривите — там сме поставили отлични снайперисти. А прозорците на всички коли се наблюдават непрекъснато с телескопи. Няма от какво да се страхувате.
— Не сме ви „приятели“, мосю — хладно отвърна Жизел Вилие. — А що се отнася до предпазните мерки, един-единствен изстрел би обезсмислил всичко.
— Само ако позволим този изстрел, мадам, а ние няма да го позволим.
— А какво ще кажете за самото казино? Как бихте могли да контролирате тълпата, която може да ме разпознае? — попита актьорът.
— Всъщност тълпата е част от защитата, но само периферна част. Знаем кои игри обичате и на всяка от тези маси има хора, които ще ви следват, заобикалят и ще закриват телата ви със своите. Нито един убиец и със сигурност нито един блицкригер не би се опитал да стреля, без да е сигурен, че се цели право във вас. Убийци като тях не биха си го позволили.
— Да предположим, че вашият убиец е сред хората около масата — прекъсна го Жизел. — Как ще предпазите мъжа ми?
— Още един проницателен въпрос, който напълно очаквах от вас, мадам — отвърна Моро. — Вярвам, че отговорът ми ще ви задоволи. Край всяка маса ще видите да обикалят мъж и жена и да се спират до всеки играч като любопитни зяпачи, които се чудят дали да не се впуснат в хазарта. Всъщност в ръцете си ще държат скенери за метал, чувствителни към твърда стомана — те могат да открият оръжие от най-малък калибър.
— Измислено е съвършено — призна Жизел.
— Така е, нали ви обещах — съгласи се Моро. — Моля ви, запомнете: достатъчен ми е и един блицкригер, който ще се опита да ви нападне. Целта ми е да го заловя жив. Ако това се случи тук — толкова нашироко разгласихме пътуването ви — вие сте свободни да отлетите при родителите на мъжа ви.
— На онзи митичен остров?
— Не, мосю, съвсем истински е. Родителите ви си прекарват чудесно в едно имение в Корсика.
— В такъв случай — каза Жан-Пиер, — наистина се надявам нещо да се случи тук. Никога досега не съм си давал сметка колко е хубаво да бъдеш свободен.
И точно там наистина се случи нещо. Но по начин, който Клод Моро изобщо не бе предвидил.
11.
Музиката от салона постепенно заглъхваше навътре във великолепното заведение „Казино дьо Пари“. Много лесно беше човек да си представи славните първи десетилетия на нашия век, когато великолепно украсени файтони, теглени от коне, а по-късно — огромни леки коли са спирали пред разкошното стълбище и от тях в целия си блясък са слизали царски особи и богаташи от цяла Европа. Времената се бяха променили и сегашната клиентела едва ли беше толкова изискана, но като цяло разкошът се беше запазил благодарение на възстановената елегантност на отминалите епохи.
Жан-Пиер и Жизел вървяха сред редовете от маси към бляскавата стая за бакара, влизането в която изискваше начален депозит от петдесет хиляди франка. Но за знаменития актьор и съпругата му входът бе безплатен. Докато вървяха към стаята, множество глави се обръщаха след тях, чуваха се смаяни въздишки; от време на време някой посетител, разпознал Вилие, възкликваше сред всеобщия шум: „C’est lui!“77. Актьорът се усмихваше и признателно, със сдържана скромност, кимаше с глава, като по този начин изразяваше желанието си да не го безпокоят. През това време антуражът от изискано облечени двойки се тълпеше около Жан-Пиер и жена му, като позволяваше на другите да ги зърнат само за миг. Теорията на Моро, че никой убиец не би се осмелил да стреля по прикрита мишена, се оправдаваше.
След като влязоха в просторната отдалечена стая с посребрени колчета около масите, на които бяха опънати червени кадифени шнурове, те си поръчаха шампанско. Антуражът се смееше шумно. Жан-Пиер и Жизел седнаха, пред всеки от тях изникна купчина скъпи чипове, касиерът дискретно плъзна сметката пред актьора, за да я подпише. На Жизел й вървеше много повече отколкото на Жан-Пиер, който се правеше на все по-отчаян. Придружаващите ги „приятели“ бавно и мълчаливо обикаляха край масата. Всеки от тях криеше едната си ръка. Това също бе работа на Моро: металните скенери, които се побираха в дланта, бяха включени — търсеха оръжие. Оръжие очевидно нямаше и играта продължи, докато накрая актьорът в добро настроение извика:
— C’est fini pour moi! Une autre table, s’il vous plait!78
Преместиха се на друга маса; отново напълниха всички чаши с шампанско, включително тези на компаньоните на Вилие от предишната маса — всичко за сметка на актьора. Започнаха нова игра. Сега вървеше на Жан-Пиер. Смехът, подхранван от охладеното „Кристал Брут“, ставаше все по-шумен. Няколко души от антуража седнаха на местата, освободени от отказали се играчи. Актьорът изтегли „дубъл ньоф“ и — в духа на обзелото го театрално въодушевление — нададе вик на одобрение.
Изведнъж от масата, която бяха напуснали, се чу продължителен писък, истеричен вик на болка. Всички глави се обърнаха натам; в стаята се възцари ужас, хората от масата на Жан-Пиер скочиха като един. Вниманието им беше насочено към мъжа, който се бе смъкнал от стола си и се гърчеше на пода. Падайки, той беше скъсал кадифения шнур.
След това се чу друг звук — много по-силен от вик. Беше тревожен рев — крещеше жена. Елегантно облечена посетителка изскочи иззад друга жена, която седеше само на инч разстояние от актьора, и се наведе през масата с шиш за лед в ръка, като се канеше да намушка Жан-Пиер в гърдите отляво, откъм неосветената страна. Върхът на шиша беше окървавен. Ако го беше намушкала, щеше да засегне сърцето на Вилие, но агентката на Моро хвана китката на убийцата и я изви обратно на часовниковата стрелка. Сграбчи я за врата, обездвижи я и я тръшна на пода.
— Добре ли сте, мосю? — извика служителката на „Дьозием“ и погледна нагоре към актьора. Продължаваше да притиска към пода неподвижната убийца.
— Само леко ме убоде, мадмоазел. Как бих могъл да ви се отблагодаря?
— Жан-Пиер…
— Успокой се, скъпа, добре съм — отвърна актьорът, като се държеше за лявата страна на гърдите. Той седна. — Но толкова сме задължени на тази смела жена. Тя ми спаси живота!
— Ранена ли сте, млада госпожице? — извика Жизел, наведе се през коленете на съпруга си и хвана за ръката агентката на Моро.
— Много съм добре, мадам Вилие. Още по-добре се почувствах, след като ме нарекохте млада госпожице. Доста съм надхвърлила тези години — усмихна се тя все още задъхана.
— Всички сме ги надхвърлили, скъпа… Ще изпратя съпруга си да извика лекар.
— Колегите ми ще се погрижат за това, мадам, бъдете сигурна.
Клод Моро, изникнал сякаш изпод земята, влезе в стаята за бакара. Лицето му изразяваше съчувствие и приглушено вълнение.
— Направихме го, мадам и мосю! Вие го направихте! Заловихме нашия блицкригер!
— Раниха съпруга ми, идиот такъв! — извика Жизел Вилие.
— Извинявам се за това, мадам, но раната му не е сериозна, а приносът му е огромен!
— Обещахте, че ще бъде в безопасност!
