опита да проумее кой от двама ни е застрелян.
— Безвкусни шеги…
— По-добре така, отколкото иначе, господин директоре — прекъсна го Латъм. — Сега няма време за това.
— По-добре намери време за обяснение. В такъв случай сигурно е Хари — той ли е убитият?
— Да. Аз ще заема мястото му.
— Какво?
— Току-що ти казах.
— За Бога, защо? Никога не бих разрешил подобно нещо! Няма да го позволя!
— Така си и знаех. Точно затова те заобиколих и го направих сам. Ако постигна нещо, можеш да си припишеш заслугата. Ако не успея — е, тогава няма да има значение, нали?
— По дяволите заслугата, искам да знам дали си даваш сметка какво правиш! Поведението ти е недопустимо и ти го знаеш!
— Не съвсем, сър. На всички ни е позволено да вземаме решения според обстановката — ти ни го позволи.
— Само в случай, че не можете да се свържете по нормалния канален ред с началството, в изключителни ситуации. А аз съм тук и ти можеш да се свържеш с мен, независимо дали съм в офиса, у дома, на игрището за голф или в някой мръсен публичен дом — ако случайно посещавам такъв! Защо не се свърза?
— Току-що ти казах. Щеше да ми откажеш и нямаше да си прав. Не си тук и не мога да те накарам да разбереш, защото всъщност самият аз не разбирам, но знам, че съм прав. И ако ми позволите, сър, тъй като знам някои неща от служебното ви досие, мисля, че някога самият вие сте предприемал подобни еднолични акции.
— Стига си дрънкал, Латъм — каза Сорънсън с уморен и тъжен глас. — Какво си измислил и как смяташ да го направиш? Защо искаш да се правиш на Хари?
С нежелание и болка Дру описа последните минути от живота на брат си, необичайните за него изблици на емоции, сълзите, очевидното затруднение в различаването на фалшивата и истинската самоличност и накрая — отказа му да даде информация за едно име на лекар, което е споменал няколко пъти на Карин де Врийс и после на самия Дру.
— Говореше така — обясни Латъм, — сякаш този човек е тайнствена фигура, която или трябва да изобличи, или да предпази.
— Грешник или светец? — запита Сорънсън.
— Да, предполагам, че може и така да се каже.
— Стокхолмски синдром, Дру. Пленникът се идентифицира с този, който го е пленил. Чувствата му са объркани; той го отхвърля и същевременно цени услугата, която са му оказали, докато накрая стига дотам, че епизодично си представя, че е човекът, който притежава властта. Много е просто — на Хари са му гръмнали бушоните. Прекалено дълго е живял на ръба.
— Разбирам всичко това, Уес. Стокхолмската теория ми е твърде добре позната и според мен е доста безпочвена, поне що се отнася до Хари. Добре познатият ни хладен разум още не беше го напуснал. Този Герхард Крьогер — така се казва докторът — независимо дали е грешник, или светец, е означавал нещо за брат ми. Той знае какво се е случило с Хари, може би дори знае как брат ми се е сдобил с онзи списък. Възможно е този Крьогер да е на наша страна и сам да му го е предоставил.
— Мисля, че всичко е възможно, но точно сега тези имена са в състояние да предизвикат национална катастрофа. В момента Бюрото работи върху дузина тайни операции с цел да се направи най-щателно проучване на всички от този списък.
— Дотам ли стигнаха нещата?
— По думите на нашия вездесъщ Държавен секретар, който е и лявата, и дясната ръка на Президента, ако този кабинет успее да изкорени нацисткото влияние в страната, народът ще му бъде вечно благодарен. Положението е следното: „По дяволите торпедата, пълен напред!“
— Боже мой, страшно е.
— Съгласен съм, но разбирам и защо става така. Всички смятаха Хари Латъм за най-добрия и най- опитния таен агент на ЦРУ. Не беше лесно да се отрекат разкритията му.
— Не е лесно — поправи го Дру. — Не „беше“, а „е“, Уес. Хари е жив — трябва да остане жив, докато открия този Герхард Крьогер.
— Ако е жив, Хари трябва да се свърже с Управлението, проклет глупако!
— Не може, защото както ти казах, той знае, че нацистите са проникнали в Лангли чак до компютрите ниво АА-Нула.
— Предадох тази информация на Нокс. Не искаше и да чуе.
— Трябва да повярва — документирана е.
— Убедих го. Той работи по нея — каза Сорънсън. — Но твоят самотен полет няма да даде резултат, младежо. Направиш ли го, ще станеш агент в немилост, на когото никой няма да вярва.
— Самотният ми полет има строго определена траектория с посока Лангли.
— Без мен! Няма да компрометирам Консулски Операции, като заобикалям Управлението. И без това хората в този град достатъчно си подливат вода, а аз се възхищавам от Нокс Талбът и го уважавам. Няма да се намесвам в това.
— Знаех, че няма да се съгласиш и затова си намерих друг. Спомняш ли си Витковски, полковник Стенли Витковски?
— Естествено — G-2, Берлин. Срещали сме се няколко пъти, умен човек е. Сега работи в посолството.
— Шеф на охраната е. Има всички необходими препоръки, за да задоволи директора на ЦРУ. Хари е работил с Витковски в Берлин; той е бил естественият му канал за свръзка, защото брат ми му е вярвал — по дяволите, налагало се е да му вярва. Полковникът му е доставил достатъчно сведения от G-2, за да удължи престоя си там, а вероятно и живота си. Стенли ще намери начин да се свърже с Талбът по секретния канал и ще го помоли да проследят тайнствената следа на този Крьогер.
— Разумно е. Витковски е подходящ. Какво искаш от мен?
— Абсолютно нищо. Не можем да рискуваме с подобни разговори, защото могат да бъдат уловени от нацистките „къртици“. Все пак ти благодаря за подкрепата; ако изпадна в затруднение, ще ми потрябват няколко добри съвета.
— Не съм сигурен, че ще мога да ти ги дам. Много време мина.
— Бих приел от теб дори такива съвети, които помниш смътно като Евангелието, господин директор… Значи така: Хари Латъм е жив и здрав и търси някакъв лекар — грешник, светец или и двете. Ще държим връзка.
Слушалката заглъхна, Уесли Сорънсън я държеше в ръка като унесен. Действията на Латъм бяха странни и опасни и би трябвало да се пресекат — директорът на Консулски Операции знаеше това. Знаеше, че трябва да се обади на Нокс Талбът и да му докладва всичко; щеше да направи всичко възможно, за да обясни ситуацията и да защити своя служител, но никак не му се искаше да го прави. Дру беше прав: като действащ офицер Сорънсън често бе действал извън правилата, защото разбираше, че няма да одобрят решенията му, а все пак знаеше, че онова, което иска да предприеме, е единственото възможно решение. Не само го знаеше, но беше напълно убеден в това. Като слушаше Дру Латъм, сякаш слушаше себе си на младини. Той бавно затвори телефона. Устните му безмълвно занареждаха молитва.
Жан-Пиер и Жизел Вилие слязоха от лимузината пред хотел „Ермитаж“ в Монте Карло. Бяха пристигнали от Париж с частен самолет. Причината за пътешествието, както съобщиха на пресата, беше, че знаменитият актьор има нужда от почивка след шестте месеца всеотдайна игра в „Кориолан“, чиято кулминация е била емоционално опустошителното събитие, накарало го да отмени останалите представления. Това бе всичката информация, дадена на медиите — друга нямаше да получат, тъй като нямаше да има други изявления и със сигурност нямаше да има интервюта. Разбра се, че след няколкото дни приятно отпускане в „Казино дьо
