— Чувството му към Крьогер надхвърляше обикновената благодарност — каза Дру, който внимателно следеше табелките, за да не пропусне отклонението към парижкия Монмартър. — Когато попитах Хари кой е Крьогер, той ми отговори със следните думи — помня ги точно и никога няма да ги забравя: „Ласитър може да ти каже. Не мисля, че аз трябва да ти го казвам“. Звучи страшно, госпожа.
— Да, така е… беше. Но думите съответстваха на поведението му. Внезапният изблик на емоции, риданията, виковете за помощ. Това не беше Хари, когото и двамата познавахме, за когото си говорехме — хладнокръвният, аналитичен, безпристрастен човек.
— Не съм съгласен — тихо каза Латъм. — Изолирай тези думи от контекста, повтори ги и ще чуеш как говори Хари, когото познавахме — който размишлява над избора си и не е готов да вземе решение, докато не е премислил всичко. „Ласитър може да ти каже. Не мисля, че аз трябва да ти го казвам.“
Дру сви рамене, направи завой и подкара реното по широк булевард към центъра на Париж.
— Герхард Крьогер е нещо повече от обикновен лекар, когото Хари е срещнал в долината на Братството. Отначало го нарекох кучи син, но може и да не съм прав. Може би Крьогер е човекът, помогнал на брат ми да избяга. Но който и да е, той може да ни каже какво е станало с Хари, докато е бил в долината, и как се е сдобил с онзи списък.
— Искаш да кажеш, че Крьогер може да е наш съюзник, а не неонацист, и че Хари в своето психическо объркване всъщност го защитава?
— Просто не знам, но съм сигурен, че е повече от лекар, който го е излекувал от лоша настинка или артрит. Имам чувството, че Герхард Крьогер е бил твърде важен за брат ми. Убеден съм в това. И тъкмо затова Крьогер е ключът — ето защо трябва да го открия.
— Но как?
— И това не знам. Витковски може да има някаква идея. Може би трябва да повикаме на помощ антинеосите, които да пуснат слуха, че Хари е още жив. Просто не знам. Все едно летя със затворени очи и антените ми улавят разни неща… Извинете, мадам Лингвист, сигурно не се изразявам правилно, но поне не звучи тъпо.
— Съгласна съм. Освен това съм заинтригувана от постоянните ти извинения за всичко, което казваш или мислиш и от това как се поправяш, сякаш аз съм някоя учителка.
— Предполагам, че е така, защото в тези области ти си по-близо до Хари отколкото аз. Той постоянно ме поправяше, повечето пъти добродушно, но никога не престана да го прави.
— Той те обичаше…
— Да — уморено я прекъсна Дру. — Нека сменим темата, може ли?
— Добре. В какъв вид мислиш, че ще се появи полковникът, както ти го наричаш?
— Нямам ни най-малка представа. Но ако прилича поне малко на досието си, всичко ще е тип-топ.
Интернешънъл Хералд Трибюн — Парижко издание ТЕРОРИСТИ НАПАДАТ СЛУЖИТЕЛ НА АМЕРИКАНСКОТО ПОСОЛСТВО
Американското посолство съобщи, че вчера терористи с чорапи на главите са нахлули в ресторант в околностите на Вилжуф, където са обядвали двама американци. Господин Дру Латъм, аташе в американското посолство, е бил убит. Неговият брат, господин Хари Латъм, свръзка на посолството, е оцелял и в момента се крие по заповед на своето правителство. Убийците са избягали и нито самоличността им, нито причините за атентата са изяснени. Те са изчезнали. Описват ги като двама мъже със среден ръст, облечени в тъмни делови костюми. Оцелелият господин Латъм е описал и двамата нападатели като тежко ранени в резултат на бдителността на брат му. Господин Дру Латъм е бил въоръжен и е стрелял няколко пъти, преди да го убият. Френските власти разследват случая под огромен натиск от страна на американското посолство. Предположенията кръжат около иракски или сирийски…
— За Бога, какво става там? — изкрещя държавният секретар Адам Болинджър по телефона на посланика във Франция Даниъл Кортлънд.
— Ако знаех, щях да ти кажа. Искаш ли да ме смениш? Ако е така, давай, Адам. Вие, копелета такива, ме изложихте на открит огън, а аз дори не знам достатъчно добре френски, за да викам за помощ! Аз съм държавен посланик, а не заемам някоя от шибаните ви политически длъжности! Като стана дума за това, никой от твоите благодетели не говори езика, повечето едва говорят и родния си език!
— Сега не му е времето да бъдеш язвителен, Даниъл!
— Време е и ние да се научим да се подчиняваме като германците, Болинджър! Дру Латъм — един от малкото агенти с ясна представа за нещата и глава на раменете — е убит след четири несполучливи опита, а аз нямам никакво обяснение!
— Брат му е жив — неубедително забеляза държавният секретар.
— Направо страхотно! Къде, по дяволите, е той?
— Имам отворена линия с ЦРУ. Веднага щом разбера това, ще го разбереш и ти.
— Страхотен си — подигравателно каза Кортлънд и въздъхна. — Наистина ли мислиш, че тайните агенти от ЦРУ ще ти кажат каквото и да било, по дяволите? Ти си седиш зад бюрото, а те рискуват живота си. Научих го, когато бях във Финландия и с КГБ буквално бяхме съседи. Ние сме кръгли нули в подобни ситуации, Адам. Казват ни само онова, което искат да ни кажат.
— Едва ли е точно така. Ние сме върховната власт, командирите, ако предпочиташ.
— Кажи го на Дру Латъм, когото застреляха, защото не можахме да го подкрепим. Проникнали са дори в нашето посолство!
— Изобщо не ви разбирам бе, хора!
— По-добре започни да разбираш, господин секретар. Нацистите се завръщат.
Директорът на Консулски Операции Уесли Сорънсън седеше на бюрото си, подпрял издадената си брадичка с ръце. Изпитваше такава мъка, че в очите му блестяха сълзи. Загубата беше толкова непоносима, толкова ненужна; той разсъждаваше над смисъла на собствения си живот. Дру Латъм бе убит — самия него толкова пъти можеха да го убият — и за какво? Какво би променила смъртта на един-единствен офицер от разузнаването, когато баровците щяха да продължат да се събират на банкети в луксозни хотели, на международни преговори и развяващите се знамена на техните паради и в конгресните зали нямаше да означават нищо друго освен церемониално лицемерие?
Сорънсън усети, че това е краят. Нямаше какво повече да даде, знаеше, че в сянката на тези паради има прекалено много смърт. Не виждаше и искрица светлина.
Но точно в този момент тя се появи.
— Уес, надявам се, че скрамблерът е включен.
— Дру? Боже мой, ти ли си?
Сорънсън рязко се наведе над бюрото си. Кръвта се бе отдръпнала от лицето му.
— Жив ли си?
— Надявам се също така, че си сам. Попитах секретарката ти и тя го потвърди.
— Да, разбира се… Чакай да си поема дъх. Това е невероятно — не знам какво да кажа, какво да мисля… Нали това си ти — жив?
— Последния път, когато ти проверявах пулса, беше така.
Мълчание — като затишие пред буря.
— Тогава сигурно ще ти се наложи да дадеш доста подробни обяснения, младежо! По дяволите, вече написах писмо до родителите ти, в което изказвах съболезнованията си.
— Майка ми е мъжко момиче, ще го преживее. А колкото до баща ми, ако изобщо е там, вероятно ще се
