мястото.
— Точно така.
— Остани в Париж. Поддържай връзка с нашия екип и продължавай да ме информираш за всичко, което става.
— Сега ти си лудият! — извика Карин де Врийс. — Те са те виждали, познават те, не е възможно да се превърнеш в Хари!
— Със сигурност е възможно, ако не ме виждат повече, а те няма да ме видят — каза Дру. — Ще действам in absentia76, ще се местя от едно място на друго, ще поддържам връзка с теб и полковника, защото не мога да се появя в посолството. Всъщност, след като знаем, че са проникнали в посолството — по дяволите, нали го разбрахме, когато един Адолф се представи за мой шофьор по-миналата вечер — може би ще успеем да открием кой — или кои са те.
— Но как?
— Ще поставим железопътен капан.
— Какво?
— Представи си върволица от железопътни вагони — във всички има пътници, само в един — озверели кучета.
— Моля те…
— Ще ти се обадя три-четири пъти под името Хари; ще те помоля за документите от папките на мъртвия ми брат Дру, ще назова името на някой от куриерите на Витковски и ще поискам да се срещна с него, като определя времето и мястото — ще избера някое много оживено място. Ти ще предаваш съобщенията, а аз ще бъда където трябва — там, където никой не може да ме види. Ако се появи легитимен куриер — познавам ги всичките — и не го следят, това е чудесно. Ще хвърлям всичко, което ми изпращаш. После ще ти се обадя отново, с нова молба; ще ти кажа, че е спешно, че съм напипал нещо. Това ще бъде знак за теб, че трябва да затвориш телефона, без нищо да казваш или да предаваш.
— А ако някой се появи, ти ще разбереш, че е неонацист и че ми подслушват телефона — прекъсна го Карин.
— Точно така. Ако всичко върви добре, може би ще успея да го заловя и да го предам на нашите химици.
— А ако предположим, че е повече от един?
— Казах: „ако всичко върви добре“. Не смятам да се бия сам срещу тълпа със свастики.
— Ако използвам собствената ти терминология, тук има едно голямо „бяло петно“, както ти го наричаш. Защо Хари Латъм е останал в Париж?
— Защото е Хари Латъм. Неотстъпчив пред трудностите, безмилостен в преследването — всичко, което беше Хари, но ще добавим и тежката му лична загуба — по-малкият му брат е бил убит в Париж.
— Това определено е убедителен мотив — съгласи се Де Врийс. — Всъщност — твоят мотив… Но как ще направиш така, че новината да се разчуе? Това няма ли да бъде трудно?
— Деликатно е — кимна Дру и се намръщи. — Най-вече защото Управлението ще напрегне колективния си мозък и ще изкрещи: „Измама!“. Но ще бъде прекалено късно, а аз имам една идея: полковникът може да измисли нещо. Имам среща с него по-късно в едно кафене в Монмартър.
— Имаш среща с него? Ами аз? Мислех, че съм вътре в играта.
— Вече стреляха по вас, госпожа. Не мога да ви моля за…
— Няма да ме молите, мосю — прекъсна го Карин. — Аз настоявам. Идвам с теб. Съпругата на Фредерик де Врийс идва с теб. Дру, ти изгуби брат си по един ужасен начин, а аз изгубих съпруга си… по начин, който е също толкова ужасен. Недей да ме изключваш.
Вратата на чакалнята за хирургичния кабинет се отвори и докторът, нает от посолството, влезе вътре.
— Имам сравнително добра новина за вас, мадам — каза лекарят на френски със странна усмивка. — Прегледах рентгеновите снимки след операцията — чрез терапия ще можете да възстановите поне осемдесет процента от движението на дясната си ръка. Но връхната фаланга на средния пръст ще бъде изгубена. Разбира се, можем да ви сложим постоянна протеза.
— Благодаря ви, докторе. Отървах се с малко и съм ви благодарна за това. Ще дойда след пет дни, както ми наредихте.
— Извинете, мосю — името ви е Латем?
— Това е почти най-доброто произношение, което хората могат да постигнат. Да.
— Трябва да се обадите по телефона на мосю С. от Вашингтон, когато ви е удобно. Можете да използвате телефона тук. Всички разходи влизат в сметката, разбира се.
— Естествено, но в момента не е удобно. Ако се обади отново, моля ви, кажете му, че съм си тръгнал и не сте успял да ми предадете съобщението.
— Необходимо ли е, мосю?
— Той ще ви бъде благодарен за това, че му спестявате допълнителни проблеми и лично ще плати сметката.
— Разбирам — каза докторът. Усмивката му сега бе одобрителна.
— Аз не разбирам — каза Карин; това бяха първите й думи, след като излязоха от болницата и тръгнаха по циментовия тротоар към паркинга.
— Не… какво?
— Не разбирам. Защо не пожела да говориш със Сорънсън? Мислех, че би желал да се посъветваш с него. Каза, че му имаш доверие.
— Имам му доверие. Но знам също, че и той има абсолютно доверие в системата, живял е в нея десетки години.
— Е, и?
— Ще има неприятности заради онова, което смятам да направя. Той ще каже, че това е работа на Управлението, че Управлението трябва да реши какво да прави по-нататък, а не аз. И ще бъде прав, разбира се.
— А ако е прав, тогава защо ще го правиш?… Извинявай, не си прави труда да ми отговаряш, въпросът беше глупав.
— Благодаря — Латъм погледна часовника си. — Почти шест часът е. Как е ръката ти?
— Не бих казала, че ми е много приятно. Местната упойка преминава и аз благодаря на Бога, че не можах да видя какво точно е станало с ръката ми.
— Два часа под ножа — това означава доста кълцане. Сигурна ли си, че искаш да дойдеш с мен при Витковски?
— По дяволите, дори да загубя ръката си, това няма да ме спре.
— Но защо? Ти си просто уморена, госпожа, и те боли. Нищо не бих скрил от теб — досега би трябвало да си го разбрала.
— Така е, знам — те спряха до колата и Дру отвори вратата. Очите им се срещнаха. — Знам, че нищо не би скрил от мен и ценя това. Но може би ще успея да ти помогна с нещо, след като разбера какво точно се опитваш да направиш. Защо не ми обясниш?
— Добре, ще се опитам.
Латъм затвори вратата, заобиколи реното и седна на шофьорското място. Запали мотора, зави с колата, излезе на изходната алея и продължи напред. Усещаше погледа й върху себе си.
— Кой е Герхард Крьогер и какво го е свързвало с Хари?
— „Свързвало“? Какво го е свързвало с него… Очевидно е лекар-нацист, очевидно е добър и брат ти го е познавал от Хаусрук. Може би е лекувал Хари от някаква тежка травма. Човек може да оцени дори и врага, ако той му помогне, особено що се касае до медицинска помощ.
