— Мисля, че точно това си помислих — прекъсна я Латъм, — но това не беше всичко. Днешната патология е толкова развита, че биха могли да установят самоличността му за броени часове… освен ако не поставят тялото под карантина.
— След като взе името на доктора в посолството…
— Всъщност полковникът ми го каза — изясни Дру.
— Ти нали се обади повторно и поиска домашния му телефон. Дълъг разговор беше.
— Пак с Витковски. Той знае с кого да се свърже, знае как стават тези работи.
— Кои работи?
— Като например да изнесеш едно тяло и да го държиш недостъпно.
— Тялото? На Хари?
— Да. След като си тръгнахме от онова място, никой не е могъл да установи самоличността му. Като направих връзката, това трябва да е било във времето между нашето тръгване оттам и втория ми разговор с полковника. Хари ми даваше тези заповеди, той ми казваше какво да правя.
— Моля те, говори по-ясно.
— Аз трябва да се превъплътя в него. Трябва да заема мястото му. Аз ще бъда Хари Латъм.
10.
Полковник Стенли Витковски действаше бързо. Той се свърза със заместник-директора на парижката „Сюрте“ — бивш служител от разузнаването, ръководил френския гарнизон в Берлин, с когото изпадналият в затруднение Витковски — тогава майор от американската армия G-2 — бе сметнал за необходимо да заобиколи правилата и да обмени информация („Мислех, че сме на една и съща страна, сенаторе!“). В резултат на това под личния контрол на полковника попаднаха не само тялото на убития Хари Латъм, но и тези на двамата убийци. И трите трупа се пазеха под фиктивни имена в моргата на улица „Фонтене“. По- нататък в интерес и на двете страни — факт, приет наготово от заместник-шефа на „Сюрте“ — бе предизвикано информационно затъмнение относно терористичния акт с цел събиране на допълнителна информация.
Защото Витковски си даваше сметка, че Дру Латъм е обмислил нещата само наполовина. Преместването на тялото на брат му би предизвикало известно объркване, което наред с информационното затъмнение и изчезването на убийците ставаше пълно.
В една хотелска стая в Орли човекът с очилата със стоманени рамки нервно крачеше пред прозореца в очакване да се качи на самолета за Мюнхен в три и половина следобед. Самолетите, които кацаха и излитаха, по необясним начин го разсейваха. Приглушеното бръмчене на реактивните двигатели допълнително го изнервяше. Той продължаваше да съзерцава телефона и беснееше от това, че още не е звъннал, за да му съобщи новината, която би оправдала завръщането му в Мюнхен, след като е изпълнил мисията си. Провал на операцията бе немислим. Беше се свързал с парижкия клон на „Блицкригер“ — елитните убийци на Братството, толкова добре обучени и тренирани, усъвършенствани в изкуството да се убива — по-малко от двеста на брой сръчни убийци, действащи в Европа, Южна Америка и Съединените щати. Дрозда бе официално информиран, че за четирите години, откакто са започнали работа, само трима са били заловени, като двама от тях са предпочели да се самоубият, вместо да отидат на разпит, а третият е бил убит в Париж при изпълнение на служебните си задължения. Не му бяха известни подробности относно блицкригерите; секретността беше абсолютна. Дори Дрозда трябваше да се обърне към втория по ранг лидер на Братството — избухливия генерал Фон Шнабе — за да получи разрешение да наеме трима елитни убийци.
Но защо телефонът не звънеше? Защо се бавеха? Смъртоносното преследване бе започнало от пристигането на Хари Латъм в десет часа и двайсет и осем минути сутринта на летище „Дьо Гол“ и качването му в кола в единайсет часа. Сега минаваше един и половина! Дрозда не можеше повече да търпи тази неизвестност. Той прекоси стаята, отиде до телефона на нощното шкафче и набра номера на „Блицкригер“.
— Авиньонски складове — отговори женски глас на френски. — С кого бихте желали да ви свържа?
— С отдела за замразени храни, ако обичате. Търся мосю Жиру.
— Боя се, че линията му е заета.
— Ще изчакам точно трийсет секунди и ако линията не се освободи, ще откажа поръчката.
— Разбирам… Няма да е необходимо, сър, сега ще му позвъня.
— Дрозд? — попита мъжки глас.
— Следвах точно инструкциите. Какво, по дяволите, става? Защо не се обаждате?
— Защото няма какво да докладваме.
— Това е нелепо! Изминаха повече от три часа!
— Ние се безпокоим точно толкова, колкото и вие, така че не ми повишавайте тон. Последният ни контакт беше преди час и двайсет минути. Всичко вървеше по план. Нашите хора следяха Латъм в едно „Рено“, шофирано от жена. Последните им думи бяха: „Всичко е наред, задачата скоро ще бъде изпълнена“.
— Само това ли беше? Преди час?
— Да.
— И нищо друго?
— Не. Това беше последното им обаждане.
— Добре, къде са сега?
— И ние бихме желали да знаем.
— В каква посока са тръгнали?
— На север от Париж, не съобщиха крайната цел.
— Защо не са я съобщили?
— Би било глупаво, като се има предвид претоварването на честотите. Освен това тези двамата са първокласен екип, никога не са се проваляли.
— Възможно ли е днес да са се провалили?
— Повече от невероятно е.
— „Повече от невероятно“ едва ли е най-подходящият отговор. Имате ли представа колко важна е тази задача?
— Всичките ни задачи са важни, иначе нямаше да ги възлагат точно на нас. Може ли да ви напомня, че към нас се обръщат само в краен случай?
— Какво да кажа на Фон Шнабе?
— Моля ви, Дрозд, на този етап и ние не знаем какво да му кажем — отвърна ръководителят на парижката организация „Блицкригер“ и затвори телефона.
Изминаха трийсет минути и човекът, наричан Дрозд, не можеше повече да се сдържа. Той набра един номер, който го свърза с Ваклабрук, Германия.
— Това е информация, която не ме интересува — каза генерал Улрих фон Шнабе. Думите му бяха звънки и студени като лед. — Обектите трябваше да бъдат унищожени при първа възможност. Одобрих заповедите на доктор Крьогер, защото ти самият каза на доктора, че няма да има трудности, тъй като миникомпютърът е у теб. Само въз основа на това ти разреших да се свържеш с „Блицкригер“.
— Какво да ви кажа, хер генерал? Просто няма отговор, няма връзка. Нищо!
— Свържи се с нашия човек от Американското посолство. Може да е чул нещо.
— Свързах се, сър — от уличен телефон, разбира се. При последния ни разговор той само потвърди, че братът на Латъм е под закрилата на антинеосите.
— На тези глупаци, които си падат по негрите и евреите! Естествено, сигурно не са уточнили
