на спомените от миналото — сладки мигове на удоволствие и покой в един полудял свят. Беше закоравял ерген и осъзнаваше, че вече е твърде късно да споделя или да налага собствените си възгледи на някой друг. Но ако изобщо съществуваше жена, заради която той би пренебрегнал това заключение, то това бе жената на Фредерик де Врийс, Карин. Фреди де Врийс беше най-добрият му подчинен от годините на Студената война, но Хари бе забелязал един негов недостатък, който бе причината за неговата изключителност. Накратко, това бе омразата — непоколебимата, страстна омраза. Латъм непрекъснато се стараеше да обуздае с хладна обективност емоциите на Де Врийс, като постоянно го предупреждаваше, че някой ден вътрешното му „аз“ ще експлодира и ще му изневери. Опитите бяха безполезни — Фреди беше демоничен романтик, яхнал ослепително белия гребен на вълната, без да подозира за силата, която се крие под него. Бе предпочел бляскавата ризница на Зигфрид75 пред силата на невидимия Нептун, скрит долу в дълбините.
Жена му Карин го разбираше. Колко пъти в Амстердам Хари си бе говорил с нея насаме, докато Фреди беше навън и играеше ролята на нагъл диамантен търговец, като мамеше и най-изкусните майстори на шпионажа и те се разкриваха пред него… за известно време. И точно тази роля го довърши, защото неговата омраза го тласна към още едно убийство, което не биваше да извършва.
Това беше краят на почти легендарния Фреди де Врийс. Хари се опита да успокои Карин, но тя бе неутешима. Тя твърде добре знаеше какво е причинило смъртта му и се бе заклела да действа по друг начин.
— Откажи се! — крещеше Хари. — Нищо повече няма да постигнеш, не разбираш ли?
— Не, не разбирам — отговори тя. — Ако не направя нищо, това би означавало да призная, че работата на Фреди е била безсмислена. Ти не разбираш ли това, драги ми Хари?
Тогава той не можа да отговори. Единственото му желание бе да прегърне тази жена — интелектуалния си събеседник, към когото изпитваше толкова дълбоки чувства — и да я обича. Но моментът не беше подходящ, а едва ли изобщо някога щеше да бъде. Тя бе живяла със своя Фреди, бе обичала своя Фреди. Хари Латъм стоеше по-високо в йерархията от този човек, но не му беше равен.
А сега — почти пет години по-късно, в Париж — тя отново щеше да влезе в живота му. И, което бе по- забележително — като помощник на неговия брат Дру, когото бяха набелязали за екзекуция! Исусе Христе… Не, той трябваше да пусне в ход легендарното си хладнокръвие. Може би болката в главата му, която сякаш се засилваше, позволяваше на потиснатото му настроение да го завладее — иначе не би допуснал това. Но все пак на другия ден щеше да отлети за Париж на борда на дипломатическия самолет, който трябваше да кацне на частна писта край летище „Дьо Гол“. Карин де Врийс щеше да го посрещне в кола на посолството без отличителни знаци.
Чудеше се какво ще й каже. Дали няма да е много глупаво още щом я види, да започне да й разказва неща, които тя не бива да знае? Но това нямаше особено значение… Главата му пулсираше от болка. Той излезе от банята, затвори кранчето за водата и глътна още два аспирина. Погледна се в огледалото, после изведнъж се върна и отново се погледна. На лявото му слепоочие се открояваше бледо петно, частично скрито от косата му. Буквално го усещаше с цялата си нервна система. Сигурно щеше да му мине, ако вземеше някой лек антибиотик или за няколко дни намалеше напрежението. Може би щеше да се излекува по-бързо, когато видеше Карин де Врийс.
На вратата на стаята се почука — сигурно беше камериерката или пиколото, дошли да си изпълнят задълженията. Беше привечер — обичайното време за това, възприето в най-добрите лондонски хотели. „Привечер — помисли си той, докато излизаше от всекидневната. — Кога бе минал денят? Минал? Пропилян беше по-подходящата дума, защото бе изгубил десет часа в разпит пред шефовете. Разпитваха го до втръсване за сведенията, които бе донесъл от долината на Братството, вместо да ги приемат и да задействат машината. За да усложнят още повече нещата, към тричленната комисия се бяха присъединили няколко висши офицери от разузнаването на Великобритания, Съединените щати и Франция — всички бяха раздразнени, арогантни и готови да спорят. Нима мислеха, че той им е донесъл погрешни данни, които лесно могат да бъдат отречени поради вероятността Александър Ласитър да е двоен агент? Разбира се, че можеха да го допуснат! Дезинформация, погрешна информация, човешка или компютърна грешка, въображение, фантазии — всичко е възможно! Тяхна работа е да потвърждават или да отричат, не негова. Той беше си свършил работата; беше им предоставил материала, а тяхното задължение беше да го оценят.“
Хари се приближи до вратата и попита:
— Кой е?
— Един стар приятел, Жило — чу се отговорът от коридора.
„Дрозда!“ — помисли си Латъм и замръзна. Дрозда, за когото никой в ЦРУ не беше чувал. Хари поздрави странния неканен гост — миналата вечер беше прекалено изтощен, прекалено изхабен, за да мисли ясно, когато го бе посетил измамникът „от ЦРУ“.
— Само момент — каза той с по-силен глас, — току-що излизам от душа, целият съм мокър, ще си сложа хавлия.
Латъм изтича първо в банята, наплиска с вода косата и лицето си, после се втурна в спалнята, свали си ризата и панталона, събу обувките и чорапите и грабна хотелската хавлия от шкафа. Спря се за миг пред нощното шкафче и го погледна. Отвори горното чекмедже, измъкна оттам малкия автоматичен пистолет, който му бяха дали в посолството, и го мушна в джоба на хавлията. После се върна до вратата и я отвори.
— Вие бяхте Дрозда, ако правилно съм запомнил — каза той, докато мъжът с бледосиво лице и очила в стоманени рамки влизаше вътре.
— А — възкликна с приятна усмивка посетителят, — това беше една безобидна лъжа.
— Лъжа? Какво искате да кажете? Защо?
— От Вашингтон ми казаха, че сигурно си много уморен и по-скоро си извън играта. Затова реших да се скрия, в случай че се престараеш и намериш за необходимо да звъннеш по телефона. Във Вашингтон не искат на този етап да се разчува за моето участие. По-късно, разбира се, ще го оповестят, но не сега.
— Значи вие не сте Дрозда…
— Знаех, че ако използвам кодовото ти име Жило, ще ме пуснеш да вляза — прекъсна го непознатият. — Може ли да седна? Ще ти отнема само няколко минути.
— Разбира се — объркан отвърна Хари, като безизразно посочи кушетката и няколко стола. Посетителят седна в средата на кушетката, а Латъм се настани в креслото точно срещу него. Между тях се намираше масичката за кафе.
— Защо във Вашингтон не искат да се разчува за вашето присъствие… участие?
— Сега определено си по-съобразителен отколкото снощи — забеляза непознатият. Тонът му продължаваше да бъде много учтив. — Не беше травматизиран, но Бог ми е свидетел, че със сигурност не беше на себе си.
— Бях доста уморен…
— Уморен? — посетителят едновременно повиши тон и вдигна вежди. — Скъпи приятелю, ти направо припадна, докато си говорехме. Трябваше да те хвана за рамото, за да не паднеш. Не помниш ли — казах ти, че ще се върна, след като си починеш!
— Да, спомням си го смътно, но моля ви, отговорете ми на въпроса, и тъй като стана дума за това, покажете ми някакъв документ за самоличност. Защо му трябва на Вашингтон да се прави на призрак? Мисля, че би трябвало да е точно обратното.
— Много просто: защото не знаем кой е сигурен и кой не е — човекът извади първо джобния си часовник и го сложи на масата, след това — черен найлонов калъф за документи. Не го отвори, а направо го подаде на Латъм през масичката.
— Следя времето, за да не те преуморя. Пак по заповед.
Хари опипваше калъфа — беше му трудно да го отвори.
— Къде е копчето? — попита той.
Гостът му протегна напред часовника и натисна бутона.
— Не мога да намеря… — Латъм млъкна.
Погледът му постепенно се разфокусира, зениците се свиха. Той започна да примигва — кратко, но често, после лицето му се отпусна, напрежението в мускулите изчезна.
— Здравей, Алекс — рязко изрече гостът. — Тук е твоят стар касапин Герхард. Как си, приятелю?
