— Значи не настояваш да ме заведеш при старите си приятели от Амстердам — Латъм не се реши да зададе въпрос.
— Как да го направя? Ти не искаш да ме послушаш, така че няма да те заведа, разбира се.
— Тогава ме заведи при тях. Права си, аз наистина не знам на кого да се доверя.
— Ти си невъзможен; надявам се, че си даваш сметка за това!
— Не, просто съм много предпазлив. Споменах ли ти за това, че стреляха по мен три пъти за по-малко от двайсет и четири часа, а преди десет минути някой се опита да ме вдигне във въздуха? О, да, госпожа, много съм предпазлив.
— Решението ти е правилно, повярвай ми.
— Налага се. А сега ми кажи кои са тези хора.
— Повечето са германци. Мъже и жени, които мразят неонацистите повече от всички нас — те виждат страната си омърсена от така наречените наследници на Третия Райх.
— И сега са тук, в Париж?…
— И във Великобритания, и в Холандия, в Скандинавските страни, на Балканите — навсякъде, където според тях действа Братството. Те са малко на брой — от петнайсет до двайсет души в група, но действат с всеизвестната германска акуратност, като тайно получават подкрепа от няколко видни немски индустриалци и финансисти, които не само презират неонацистите, но и се страхуват, че те могат да подронят националния престиж и съответно икономиката на страната.
— Приличат ми на обратната страна на Братството.
— Според теб кое разкъсва страната на две? Защото положението там е точно такова и така трябва да бъде. Бон е политическата, бизнесът е практическата страна. Правителството трябва да се крепи върху вотовете на пъстрия електорат; финансовият свят е принуден преди всичко да се бори срещу изолацията от световните пазари, причина за която е призракът на възраждащия се нацизъм.
— Тези хора, твоите приятели — тези „групи“ — имат ли някакво име, символ или нещо от този род?
— Да. Наричат се „Антинеос“.
— Що за име е това?
— Не знам точно, но брат ти се разсмя, когато Фреди му го каза. Каза, че има нещо общо с Древния Рим и един историк на име Дио Касий, струва ми се. Хари каза, че е подходящо за случая.
— Типично за Хари — промърмори Дру. — Може да ти служи вместо енциклопедия… Добре, хайде да вървим при приятелите ти.
— Те са само на две пресечки оттук.
Уесли Сорънсън бе взел решение. Беше прекарал почти целия си съзнателен живот в служба на своята страна, а сега някакъв бюрократ не го допускаше до информация от първостепенна важност, защото си беше направил погрешен, обиден извод. Накратко, Уес Сорънсън беше вбесен и не виждаше причина да крие яростта си. Нямаше особено желание да става директор на Консулски Операции — бе назначен от един здравомислещ президент, осъзнал необходимостта от координация между различните разузнавателни служби след Студената война, за да не объркват взаимно изпълненията на задачите си. Беше приел предложението за спокойно пенсиониране, при все че благодарение на заможния си произход нямаше нужда да получава пенсия. И все пак той си я бе заслужил, тъй като бе спечелил уважението и доверието на цялата разузнаваческа общност. Щеше да огласи решението си на конференцията, на която смяташе да присъства.
Поканиха го в огромен офис, където зад бюрото си седеше държавният секретар Адам Болинджър. Пред секретаря, в едно от двете кресла, полуобърнат към вратата, за да поздрави, беше седнал едър набит чернокож мъж на около шейсет и една-две години. Името му бе Нокс Талбът, директор на Централното разузнавателно управление, бивш разузнавателен офицер от висок ранг във Виетнамската война, огромен интелект, натрупал състояние в света на акциите и арбитража, където всеки момент могат да ти забият нож в гърба. Сорънсън харесваше Талбът и непрекъснато се учудваше на начина, по който той прикриваше блестящите си способности, като се майтапеше със себе си и се правеше на „самата невинност“. От друга страна, секретарят Болинджър представляваше проблем за Уес. Сорънсън признаваше политическата далновидност на държавния секретар, дори и международния му авторитет, но имаше нещо в този човек, което го безпокоеше. Изглеждаше така, сякаш всичко, което казваше или правеше, е пресметнато, обмислено, лишено от страст — студен човек с широка усмивка, която му придаваше повърхностен чар, но в нея нямаше топлина.
— Добро утро, Уес — каза Болинджър с едва загатната усмивка, тъй като това бе трудна среща. Нямаше време за любезности и той искаше подчинените му да разберат това.
— Здрасти, призрако — добави с усмивка Нокс Талбът. — Май новите са оплескали работата.
— В дневния ни ред няма нищо забавно, Нокс — забеляза секретарят. Той вдигна безизразен поглед от документите и го отправи към Талбът.
— Това, че си се стегнал толкова, с нищо няма да ти помогне, Адам — отвърна директорът на ЦРУ. — Може да имаме много проблеми, но известна част от тях могат да се отхвърлят с насмешка.
— Мисля, че подобно твърдение граничи с безотговорност.
— Мисли, каквото искаш, но на мен ми се струва, че голяма част от резултатите, които получихме от операция „Жило“ са, честно казано, наистина безотговорни.
— Заповядай, Уесли — каза Болинджър.
Сорънсън се запъти към стола отдясно на Талбът и седна.
— Няма да отричам — продължи държавният секретар, — че списъкът на Латъм е потресаващ, но трябва да се съобразим с източника. Отговори ми, Нокс, има ли в ЦРУ по-опитен таен агент от Хари Латъм?
— Доколкото ми е известно — не — отвърна директорът на ЦРУ, — но това не означава, че не биха могли да му предоставят фалшива информация.
— Това означава, че ръководството на неонацистите го е разкрило.
— Не ми е известно подобно нещо — каза Талбът.
— Точно така е станало — просто изрече Сорънсън.
— Какво?
— Какво?
— Говорих с брата на Хари — обясни Сорънсън. — Той работи за мен и го е научил от една жена в Париж — вдовица на подчинен на Латъм в Източен Берлин. Неонацистите са знаели за Жилото — име на операцията, задачи, дори предполагаемо времетраене на мисията му.
— Това е невъзможно! — изкрещя Нокс Талбът.
Внушителното му тяло се наведе напред, голямата му глава се обърна към Сорънсън, черните му очи блестяха.
— Тази информация е заровена толкова дълбоко, че никой не може да я изрови.
— Защо не провериш във вашите компютри АА-Нула?
— Те са недосегаеми!
— Не е точно така, Нокс. В тайния ни кокошарник има лисица.
— Не ти вярвам.
— Посочих ти стиха и главата. Какво още искаш?
— Кой, по дяволите, може да бъде?
— Колко хора работят с АА-Нула?
— Петима, на три смени. Всеки от тях е проучен чак до деня, в който се е родил. Всичките са абсолютно „чисти“ и „бели“. За Бога, те са най-добрите ни хора във висшите технологии!
— Някой от тях е шпионин, Нокс. Някой се е промъкнал през непроницаемите ви стени.
— Ще започна пълно разследване на всички.
— Трябва да направите още нещо, господин директор — намеси се Адам Болинджър. — Разследвайте подробно всеки от списъка на Хари Латъм. Боже мой, в ръцете си може би държите цялата световна
