— Още не — каза Карин и докосна протегнатата ръка на Дру.
Келнерът сви рамене и се отдалечи.
— Извинявай, но може би си пропуснал едно-две неща.
— Напълно възможно. Както сама забеляза, за двайсет и няколко часа стреляха по мен три пъти. Ако не се броят интензивните полеви тренировки, където за тази цел се използваха капсули с боя, това е, общо взето, половината от оръжията, стреляли по мен в цялата ми кариера. Какво съм забравил? Все още си спомням как се казвам.
— Не се опитвай да се шегуваш.
— Какво, по дяволите, има още? За твое сведение, автоматичният ми пистолет е в скута ми и ако очите ми от време на време се стрелкат насам-натам, то е, защото съм готов да го използвам.
— По целия „Габриел“ е пълно с полиция. Нито един терорист не би успял да убие някого при тези обстоятелства.
— Добре си научила нашите правила.
— Бях омъжена за човек, който, първо, беше застрелян, и второ, е стрелял толкова пъти, че не би могъл да ги запомни.
— Забравих за ЩАЗИ. Извинявай. Та какво имаше предвид?
— Къде трябва да ти се обади Хари?
— В офиса ми или в „Мьорис“.
— Според мен е глупаво да се връщаш и на двете места.
— Печелиш половин точка.
— Отбележи ми цяла. Права съм и го знаеш.
— Ще ти я отбележа — неохотно каза Латъм. — По улиците има тълпи, оръжието може да е на инчове от мен и аз никога да не разбера това. А щом са проникнали в ЦРУ, посолството за тях е детска играчка. И сега какво?
— Кажи ми за началника си във Вашингтон. Как му обясни нападението на „Габриел“? Какво те посъветва за охраната?
— Нищо не ме е посъветвал, защото не му казах. Това е от онези неща, за които се говори по-късно… Той има по-голям проблем, много по-голям от всичко, което съм преживял.
— Наистина ли сте толкова великодушен, мосю Латъм? — попита Карин.
— Съвсем не, мадам Де Врийс. Нещата се развиват толкова бързо, а проблемът, който стои и пред двама ни, е толкова голям, че не исках да го усложнявам допълнително.
— Можеш ли да ми кажеш какъв е проблемът?
— Боя се, че не.
— Защо не?
— Защото ме попита.
Карин де Врийс се облегна назад и вдигна чашата към устните си.
— Все още не ми се доверяваш, нали? — тихо каза тя.
— Става въпрос за живота ми, госпожа, и за смъртоносната напаст, която се разпространява и ме плаши до смърт. Би трябвало да плаши до смърт целия цивилизован свят.
— Говориш от разстояние, Дру. Аз говоря от „непосредствена близост“, както казвате вие, американците.
— Това е война! — прошепна Латъм. Шепнеше гърлено, очите му горяха. — Не ми говори с абстракции.
— Моят съпруг загина в тази война, за това ти говоря! — Карин рязко се наведе напред. — Какво повече искаш от мен? Какво още, за да спечеля доверието ти?
— Защо толкова се стремиш към него?
— По най-простата възможна причина — тази, за която ти говорих снощи. Наблюдавах как омразата унищожава един прекрасен човек — омраза, която той не можеше да контролира. Тя го обсебваше изцяло, а аз месеци, години наред не можех да го разбера, и после го разбрах! Той беше прав! Отвратителен облак от ужас се надигаше над Германия, всъщност, повече над Източна, отколкото над Западна. „Един образ на злото се сменя с друг. Те жадуват за крещящи лидери и никога няма да се променят“ — така се беше изразил Фреди. И беше прав!
Карин де Врийс се бе изразходвала докрай емоционално, сълзи блестяха в очите й. Шепотът й стана по- тих.
— Беше измъчван и убит, защото бе открил истината — довърши тя с равен тон.
Открил истината. Дру внимателно огледа жената срещу себе си, като си спомняше колко бе въодушевен, когато бе открил истината за бащата на Вилие, стария Жодел. А после — колко уплашен беше от това, че истината е такава. Еднаквият начин, по който той и Карин реагираха на фактите, не можеше да бъде престорен. Те не можеха повече да се самозалъгват, със сигурност не можеха да прикрият гнева, обзел и двамата, защото гневът им беше твърде истински.
— Добре, добре — каза Латъм и сложи свободната си лява ръка върху здраво сключените й пръсти. — Ще ти кажа, каквото мога, без да споменавам имена — тях ще ти съобщя по-късно… в зависимост от обстоятелствата.
— Приемам. Това е заради дисциплината, нали? Предпазна мярка срещу медикаменти.
— Да — широко отворени, очите на Дру се стрелнаха към входа и околните маси; дясната му ръка бе скрита. — Ключът е бащата на Вилие, родният му баща…
— На Вилие, актьора? Писаха го във вестниците… Старецът, самоубил се в театъра?
— По-късно ще ти обясня, но сега трябва да осмислиш най-трудното. Старецът наистина е бил баща на Вилие. Борец от Съпротивата, разкрит от германците и полудял в лагерите преди години.
— Пишеше го в ранните следобедни вестници! — каза Де Врийс, пусна ръцете си и сграбчи неговата. — Спират пиесата, постановката на „Кориолан“.
— Това е глупаво! — изтърси Латъм. — Казват ли защо?
— Нещо във връзка със стареца и колко бил разстроен Вилие…
— Повече от глупаво — прекъсна я Латъм. — Гротескно, по дяволите! Сега той е също такава мишена, каквато съм и аз!
— Не разбирам.
— Няма начин да разбереш, и по един невероятен начин всичко това е свързано с брат ми.
— С Хари?
— Досието на Жодел — това е бащата на Вилие — е било извадено от архивите на ЦРУ…
— Както е станало с компютрите АА-Нула? — прекъсна го Карин.
— Едно към едно, повярвай ми. В това досие присъства името на френски генерал, който не просто е бил вербуван от нацистите, а е станал един от тях — фанатично предан изменник, изцяло обзет от каузата на господстващата раса.
— Какво значение би могло да има това сега? Той е бил генерал преди толкова много години — сега без съмнение е мъртъв.
— Може да е, може и да не е, няма значение. Но това, което става днес, е било започнато от него, той го е задвижил. Организацията тук, във Франция, която препраща милиони, идващи от цял свят, на неонацистите в Германия. Същото, което те е довело в Париж, Карин.
Де Врийс отново се облегна на стената на сепарето и отдръпна ръката си от неговата. С широко отворени очи тя се взираше в него с недоумение.
— Това какво общо има с Хари? — попита тя.
— Брат ми е донесъл списък с имена — колко, не знам — на симпатизанти на нацистите тук, във Франция, във Великобритания и в собствената ми страна. Доколкото разбирам, този списък е истинска бомба — включва мъже и жени с влияние, дори притежаващи политическа власт, които никой не би заподозрял в подобни прегрешения.
— Как се е сдобил Хари с тези имена?
— Нямам представа, затова трябва да го видя, да говоря с него!
— Защо? Изглеждаш толкова разтревожен.
— Защото едно от тези имена е на човек, с когото работя, човек, в чиито ръце бих поверил живота си,
