— И кое го кара да се мисли за всезнаещ Бог?
— Имат еврейска кръв; изгубили са роднини в лагерите, по-специално в Аушвиц и Берген-Белзен.
— Откъде знае това?
— Сега са по на шейсет години, но всичките са били негови ученици в първите му години като преподавател в колежа и той е укривал всеки от тях от Министерството на арийските изследвания, като е рискувал собствения си живот.
— Може и да са го излъгали. От двете ни срещи добих усещането, че никак не е трудно да го преметнеш.
— Това е академичната му страна. Както и много други, той е едновременно колеблив и словоохотлив, но нито една негова слабост не може да помрачи факта, че е блестящ учен. Посланикът е умен човек с огромен опит.
— Това, последното, важи и за Хари. Няма начин да даде фалшива информация.
— Казаха ми, че и във Вашингтонския списък има някои странни имена. „Невероятно“ бе думата, която използва Сорънсън.
— И за Линдберг е било „невероятно“. „Духът на Сейнт Луис“57, младият господин е бил на страната на Гьоринг, докато не проумял, че те са лошите, и после се бил като дявол за нас.
— Не мисля, че подобно сравнение изобщо е уместно.
— Може и да не е. Просто се опитвам да илюстрирам дадена гледна точка.
— Да предположим, че брат ти е прав. Дори само наполовина или на четвърт, или на една осма — или дори на много по-малко от това.
— Донесъл е имената, господин посланик. Никой друг не го е правил, нито е могъл да го направи — така че ви предлагам да процедирате така, сякаш те са симпатизанти на нацистите, докато не се докаже обратното.
— Това, което казваш — ако разбирам правилно — е, че всички те са виновни до доказване на противното.
— Не си говорим за закона, сър, говорим си за възраждането на най-злата и проклета чума, която този свят някога е преживял — по-лоша и от бубонната58! Няма време за празни приказки относно това кое е законно и кое — не. Трябва да ги спрем веднага.
— Някога го казвахме и за комунистите, и за набедените за комунисти, а за по-голямата част от тях поне в Америка се оказа, че не са нищо подобно.
— Това е друго! Тези неонацисти не са успели да се издигнат като нацистите от трийсетте, онези бяха на власт и си спомнят как са я получили. Чрез страх! Въоръжени банди скитаха по улиците с изподраскани лица и късо подстригани коси; после дойдоха униформите — шинелите и ботушите на Schultsefein59, първите хитлерови главорези — и всички полудяха от страх! Трябва да ги спрем!
— Само с имената, които имаме? — тихо попита Кортлънд. — На уважавани мъже и жени — толкова уважавани, че никой не би заподозрял, че са част от тази лудост. Какво да правим? Какво да прави всеки един от нас?
— Използвайте хора като мен, господин посланик. Хора, обучени да проникват навсякъде, за да се доберат до истината.
— Тук има един определено неприятен момент, Латъм. Чия истина?
— Истината, Кортлънд!
— Моля?
— Извинете ме — господин Кортлънд или господин посланик. Времето за дипломатически — дори и етични! — любезности свърши! Сега можех да бъда един оцъклен труп в леглото си в „Мьорис“. Тези копелета пипат грубо, с железни ръкавици.
— Мисля, че разбирам какво целиш…
— Опитайте се да вникнете, сър. Опитайте да си представите как посланическото ви легло се пръска, докато вие треперите до стената и се чудите дали някой от тези изстрели няма да улучи лицето ви, гърлото ви, гърдите ви. Това е война — тайна война, наистина, но въпреки всичко — война.
— Откъде смяташ да започнеш?
— Имам някои идеи, но като начало искам да получа списъка на Хари с имената тук, във Франция, докато Моро и аз преследваме един човек, когото сме разкрили.
— „Дьозием“ все още не е съобщило за заподозрени френски поддръжници.
— Какво?
— Нали ме чу. И така, откъде ще започнеш?
— От името на човека, наел колата, която нашият знаменит, макар и ексцентричен актьор е идентифицирал северно от Пон Ньоф.
— Моро ли ти го даде?
— Разбира се, че той ми го даде. Колата на „Монтан“, в която се блъсна Бресар, е направо потрошена. Идвала е от Марсилия, но данните за фирмата, от която са я наели, са толкова противоречиви, че ще трябват седмици, докато ги проучим. Човекът, който открихме, ще бъде на работното си място днес в четири следобед. Ще го пипнем, дори ако се наложи да му стискаме тестикулите в менгеме.
— Не бива да работиш с Моро.
— Какво искате да кажете? Защо не?
— Защото е в списъка на Хари.
7.
Смаян, Дру излезе от офиса си, слезе по спираловидната вътрешна стълба във фоайето на посолството и излезе през бронзовия изход на авеню „Габриел“. Зави надясно и тръгна към закусвалнята, където се бяха уговорили да обядват с Карин де Врийс. Беше не само смаян — беше вбесен! Кортлънд отказа дори да коментира потресаващото разкритие, че Клод Моро — главата на бюро „Дьозием“ — е в „списъка на Хари“. Той просто остави това невероятно твърдение да виси във въздуха, като пресече протестите на Латъм с думите:
— Нямам какво да ти кажа повече. Продължавай да работиш с Моро, но, по дяволите, не му се доверявай! Обади се утре да ми кажеш какво е станало.
След тези точни инструкции посланикът затвори телефона.
Моро — неонацист? Беше също толкова невероятно, колкото и ако някой беше казал, че Дьо Гол е симпатизирал на Германия по време на Втората световна война! Дру не беше глупак; той напълно разбираше и приемаше съществуването на тайни агенти, двойни агенти, но да причислиш човек с досието на Моро към някоя от тези категории без каквото и да било обяснение — това си беше чиста софистика! Като действащ офицер, издигнал се в ранг след дълго участие в нелегални операции и стигнал дотам, че да оглави такъв важен отдел като „Дьозием“… Вероятно му се е налагало да мине през изпитателните погледи на хиляди очи, които, възхитени или завистливи, отчаяно са се опитвали да го унищожат с всички средства, които биха могли да използват. И все пак Моро бе преминал през всичко това и не само беше оцелял, но и бе заслужил етикета „световна класа“.
— Мосю! — изкрещя някой от една кола на улицата.
Колата на „Дьозием“ очевидно се движеше с неговата скорост. — Entrez-vous, s’il vou plait60!
— Ще се поразходя още две-три пресечки — извика Дру, докато разбутваше пешеходците по пътя си към бордюра. — Както вчера, помниш ли? — добави той на елементарния си френски.
— Вчера това не ми хареса и днес не ми харесва. Моля ви, качете се!
Колата на „Дьозием“ спря, Латъм неохотно отвори вратата и се настани на задната седалка.
— Престараваш се, Рене… а не беше ли Марк? Обърках се.
— Аз съм Франсоа, мосю, и не се притеснявам, че ме бъркате. Гледам си работата.
Изведнъж се чуха оглушителни изстрели и куршуми обсипаха обезопасеното външно стъкло на страничния прозорец, а после и предното стъкло на колата. Черното комби се втурна напред, промъквайки
