от Третия Райх, които бяха разбрали, че са загубили войната. Наричаше се „Операция Зоненкиндер“ — избрани деца били изпратени из цяла Европа и Америка на семейства, които да ги приемат и отгледат, а когато пораснат, да се сдобият с финансово могъщество или политическо влияние. Крайната им цел била да създадат атмосфера, която да доведе на власт… Четвъртия Райх.
— Но това е дивотия, сър!
— Тя беше тотално разгромена. Имахме стотина-двеста агента, наред с Армейското разузнаване и британската МИ-5, които проследиха всички данни за период от две години. Това не доведе до нищо. Ако изобщо някога е имало подобна операция, то тя се е провалила още в началото. Нямаше и следа от доказателство, че някога е била задействана.
— Но сега започвате да се съмнявате, така ли, господин Сорънсън?
— Макар че никак не ми се иска, Пол. Полагам всички усилия, по дяволите, да огранича въображението си, което ме запази жив, докато бях агент. Но сега вече не съм агент, не ми се налага да предугаждам движенията на някого в съседната тъмна уличка или зад някой хълм нощем. Трябва да разгледам целия пейзаж на ярка дневна светлина и не знам какво да мисля за „Операция Зоненкиндер“.
— Защо тогава не отречете тези данни и не изгорите целия списък?
— Защото не мога. Изпратил го е Хари Латъм… За утре има уговорена среща с Държавния секретар и Директора на ЦРУ в Държавния департамент или Лангли. И понеже не съм аз шефът тук, ще трябва да се подчиня на всичко, което ми кажат.
Дру Латъм седеше на бюрото си на втория етаж в американското посолство и преглъщаше утайката от третата си чаша кафе. На вратата се почука само веднъж, после тя се отвори и в стаята възбудено връхлетя Карин де Врийс.
— Чух какво се е случило! — възкликна тя. — Сигурна бях, че сте бил вие!
— Добро утро — каза Дру — или може би „добър ден“? Ако имахте тук от вашия скоч, много добре щеше да ми дойде.
— Пише го във всички вестници — извика следователката от „Документи и разследване“, прекоси стаята, приближи се и му подаде „Л’Експрес“. — „Крадец се опитва да обере гост на «Мьорис», стреля в стаята и е убит от пазача на етажа!“
— Майчице! Агентите им за връзка с обществеността работят бързо, нали? Едно е сигурно — по-добре не би могло да бъде.
— Престани, Дру! Ти живееш в „Мьорис“, нали ми каза! А когато се обадих на районната полиция, те ми казаха — много странно — че нямат никаква информация.
— Охо, в Париж вече са заинтересувани от притока на пари от туристите. И точно така трябва да се прави. Подобни неща не се случват никога освен на хора като мен.
— Значи това си бил ти?
— Вече го каза. Да, аз бях.
— Добре ли си?
— Струва ми се, че вече ме питаха за това — да, добре съм. Все още съм уплашен до смърт — ще подчертая последните две думи — но сега съм тук, дишам, още съм топъл и ходя. Искаш ли да обядваме заедно — навсякъде, където пожелаеш, само не в онази кръчма, която ми препоръча последния път.
— Имам още поне четирийсет и пет минути работа!
— Не мога да чакам толкова. Току-що приключих с посланика Кортлънд и неговия дипломатически приятел, германския посланик Крайц. Сигурно още си говорят, но стомахът ми не може повече да търпи техните взаимни оправдания и празни приказки.
— В някои отношения си също като брат си. И той мрази властта.
— С една поправка, ако може — възрази Латъм. — И двамата мразим властта, когато тя не знае какво да прави, това е. Между другото, утре или вдругиден той пристига със самолет от Лондон. Искаш ли да се срещнеш с него?
— С най-голямо удоволствие. Обожавам Хари!
— Две на нула за брат ми.
— Моля?
— Той е смахнат.
— Не разбирам.
— Имам предвид интелекта му — толкова нависоко хвърчи, че не можеш да го стигнеш, човек не може да общува с него.
— О, да, много добре си го спомням. Водехме много приятни разговори за постепенния разцвет на религиозността от Египет през Атина и Рим, та чак до Средновековието.
— Три на нула за Хари. Къде ще обядваме?
— Където ми предложи вчера. Закусвалнята срещу кафенето, в което разговаряхме, на „Габриел“.
— Могат да ни видят заедно.
— Вече няма значение. Говорих с полковника. Той ме разбира напълно.
— Какво каза Витковски?
— Ами… — Де Врийс наведе глава и тихо отговори: — Каза, че ти не си като брат си.
— Кое ми е различното?
— Не е важно, Дру.
— Може и да е. Кое?
— Да речем, че не си чак толкова образован.
— Хари току-що ме би нечестно. Ще обядваме след един час, става ли?
— Аз ще резервирам маса, там ме познават.
Карин де Врийс излезе от офиса и затвори вратата много по-тихо от обикновено.
Телефонът на Латъм иззвъня. Беше посланикът Кортлънд.
— Да, сър, какво има?
— Крайц тъкмо си тръгна, Дру. Съжалявам, че не беше тук и не чу останалото, което той каза. Брат ти не само е разбутал гнездото на стършелите, а направо го е унищожил, по дяволите.
— За какво говорите?
— Крайц не можеше да го каже пред тебе, за всеки случай — всъщност, заради секретността. Толкова е засекретено, че и аз трябваше да получа позволение да го чуя.
— Вие?
— Работата е там, че Хайнрих е разчупил печата на Бон и тъй като Хари ти е брат и утре пристига тук, предполагам, разузнаването е решило, че нямат полза да ме държат извън кръга.
— Че какво е направил Хари? Да не е открил Хитлер и Мартин Борман в някой южноамерикански гей- бар?
— Де да беше толкова маловажно! Брат ти е донесъл списъци от германската операция, имена на поддръжници на неонацистите в правителството и индустрията на Бон, както и в САЩ, Франция и Англия.
— Добрият стар умник Хари! — възкликна Латъм. — Никога не е вършил нещо наполовина, нали? По дяволите, гордея се с този възрастен джентълмен!
— Не разбираш, Дру. Някои — не много — от тези имена са на най-прочутите хора — мъже и жени с високо положение и безупречна репутация. Всичко е толкова неочаквано!
— Щом Хари е донесъл списъка, той е абсолютно автентичен, дявол да го вземе. Никой на земята не може да вербува брат ми.
— Да, точно това съм чул и аз.
— Тогава какъв е проблемът? Подгонете тези копелета!
— Но толкова е трудно да осъзнаеш…
— Не осъзнавайте. Почвайте работа!
— За четирима от Бонския списък Хайнрих Крайц е абсолютно убеден, че не могат да бъдат такива — трима мъже и една жена.
