— Психопати! — възкликна бившата адвокатка. — Психопати, наети от други психопати.
— Точно така.
— Те могат да бъдат наети от всяка друга организация на маниаци и религиозни фанатици, защото подобни организации биха им дали възможност да упражняват естествената си склонност към насилие.
— Принуден съм да се съглася с вас, мадам.
— И вие не сте казали нито на американците, нито на англичаните, нито на който и да е друг за този… как да го наречем? Този батальон от убийци?
— Най-висшите служители са информирани, разбира се. Но не и тези от по-ниско ниво.
— Защо не? Защо например да не информирате един Дру Латъм?
— Имаме причини за това. От по-ниските нива изтича информация.
— Тогава защо го казвате на нас?
— Вие сте французи, освен това сте знаменити. Знаменитостите са лесни мишени. Ако изтече информация, ще разберем…
— И какво?
— Апелираме към вашия патриотизъм.
— Но това е нелепо, освен ако не е един начин да унищожите съпруга ми!
— Почакай само за момент, Жизел…
— Млъкни, Жан-Пиер, този човек от „Дьозием“ е дошъл по друга причина.
— Какво?
— Очевидно сте била изключителен адвокат, мадам Вилие.
— Вашият начин за директен разпит, примесен с объркващи индиректни въпроси, е не по-малко очевиден, мосю. Вие искате да забраните на съпруга ми да прави нещо, което дори според мен — защото познавам таланта му — не е кой знае каква заплаха за неговия живот, и след това изведнъж ни доверявате строго секретна — извънредно секретна — информация, която, ако съпругът ми разкрие, ще унищожи кариерата му. И живота му.
— Както вече казах — отвърна Моро, — вие сте блестящ адвокат.
— По дяволите! Не разбирам и дума от това, което казвате! — изкрещя актьорът.
— Не ти и трябва, скъпи, остави това на мен — и Жизел се втренчи в Моро. — Вие ни приближихте с една крачка до опасността, нали?
— Не мога да го отрека.
— И след като той е лесна мишена, защото знае всичко това, какво искате да направим? Не е ли това основният въпрос?
— Струва ми се, че да.
— И какво искате от нас?
— Да спрете пиесата. Спрете „Кориолан“, като съобщите част от истината. Съпругът ви знае прекалено много за този Жодел и не може да продължи участието си, защото е изпълнен с разкаяние и най-вече с омраза към хората, причинили това на стареца. Ще ви охраняваме денонощно.
— А баща ми и майка ми? — извика Вилие. — Не мога да им причиня това!
— Говорих и с двамата преди час, мосю Вилие. Разказах им каквото можах, включително и за възраждането на нацисткото движение в Германия. Те казаха, че вие трябва да решите, но се надяваха, че ще окажете почит на родните си майка и баща. Какво друго да ви кажа?
— Значи трябва да спра представленията, а това, което няма да кажа публично е, че аз съм тяхната мишена, заедно със скъпата ми съпруга. За това ли ме молите?
— Пак ще повторя. Вие винаги — абсолютно винаги — ще бъдете под наша закрила. По улиците, по покривите, в бронираните лимузини, в ресторантите, в курортите — навсякъде ще има агенти, полиция и всичко, което пожелаете за своята безопасност. Нужен ни е само един жив блицкригер, за да научим кой ги ръководи. Има наркотици и много други методи, които да убедят убиеца да ни каже това.
— Никога досега ли не сте залавяли блицкригер? — попита Жизел.
— О, залавяли сме. Преди няколко месеца хванахме двама, но те се обесиха в килиите си, преди да ги обработим с медикаменти. Тези психопати са изключително верни и предани. Смъртта е тяхната професия — дори собствената им смърт.
Във Вашингтон Уесли Сорънсън, директор на Консулски Операции, изучаваше тайните факсимилета, изпратени от Лондон.
— Не мога да повярвам! — възкликна той. — Направо не е за вярване!
— И на мен така ми се стори — съгласи се младият началник на Сорънсъновия отдел „Кадри“, който стоеше от лявата страна на бюрото. — Но едва ли можем да го отхвърлим. Тези имена са изпратени от Жилото — единственият таен агент, успял някога да проникне в Братството. За това го изпратиха там — и той успя.
— Но, Боже мой, човече, повечето от тези хора са безупречни, а това дори не е пълният списък — някои имена изобщо не са ни съобщени! Двама сенатори, шестима конгресмени, директори на четири от най- силните корпорации, а също и половин дузина знаменитости — мъже и жени от медиите, лица и гласове, които виждаме, чуваме и четем всеки ден по телевизията, радиото, вестниците… Ето, виж — двама водещи и една асистентка, три звезди от телевизията…
— Според мен онзи, дебелият, може и наистина да е замесен — прекъсна го младият. — Той напада всичко, което според него е останало от Атила — вожда на хуните.
— Изобщо не е вярно, прекалено е открит. Третокласен ум, минимално образование, изпълнен с омраза — това да, но не може да е верен нацист. Той е просто един глупак, който говори умни приказки.
— Имената са донесени от долината на Братството, сър. Направо оттам!
— Боже, тук има и член на президентския кабинет!
— Това пък направо ме довърши, честна дума! — каза шефът на Консулски Операции. — Та той е само един южняшки адвокат, стара кримка, но в него едва ли има политическа жилка… От друга страна, такива хора много ги бива за измами. В края на трийсетте години е имало нацисти в Конгреса, а през петдесетте навсякъде е гъмжало от комунисти, ако се вярва на разследванията за лоялност.
— Повечето от тях бяха абсолютни измишльотини, младежо — натъртено каза Сорънсън.
— Разбирам, сър, но е имало и справедливо осъдени.
— Колко от тях? Ако си спомняте статистиките — а аз си ги спомням — броят на хората, посочени от онзи кучи син Хувър и долния измамник Маккарти, достигаше деветнайсет хиляди и седемстотин. А накрая, след целия този шум, осъдиха само четирима! Четирима от почти двайсет хиляди, да му се не види! Това ще рече двама на десет хиляди, а освен това огромна бъркотия в Конгреса и купища пропилени пари на данъкоплатците. Моля те, не ми припомняй доброто старо време — не и на мен! Тогава бях горе-долу на твоите години, Бог ми е свидетел, че не бях толкова умен; но покрай цялата тази бъркотия изгубих много приятели.
— Съжалявам, господин Сорънсън, не исках да…
— Знам, знам — прекъсна го директорът на Консулски Операции. — Не би могъл да разбереш болката, която преживях в онези времена. И точно това ме тревожи.
— Не ви разбирам, сър.
— Може би ние ще положим началото на нови параноични преследвания! Хари Латъм може да е най- великият гений, работил за ЦРУ, супер мозък, когото никой не може да измами, но това тук сякаш идва от друга планета… Така ли е, или не? Исусе, това е лудост!
— Кое, господин Сорънсън?
— Всички тези хора са горе-долу на една възраст — между четирийсет и петдесет, а някои са прехвърлили шейсет.
— И какво?
— Преди години, точно когато постъпих в Управлението, се носеха разни слухове за Бремерхавен — това е стара подводна база в Хелиголанд Байт, стратегическо място, последният опит на няколко фанатици
