се между колите.
— Исусе! — изрева Дру, прегърнал облегалката пред себе си и навел глава надолу. — Видял си ги да идват, така ли?
— Само предвидих тази възможност, мосю — отвърна шофьорът, като дишаше тежко.
Той седеше приведен на седалката. Беше спрял колата. Предното стъкло бе цялото в пукнатини и нямаше никаква видимост.
— Един автомобил се отдели от бордюра още щом излязохте от посолството. Човек не се отказва от място за паркиране на „Габриел“, без да има основателна причина, а мъжете в колата се разгневиха, когато им препречих пътя и ви повиках.
— Задължен съм ти, Франсоа — бързо каза Латъм, надигна се неуверено, обърна се и стъпи на пода, докато хората по улицата предпазливо приближаваха към колата на „Дьозием“. — И сега какво?
— Полицията всеки момент ще дойде, все някой ще ги извика.
— Не мога да говоря с полицията.
— Разбирам. Накъде бяхте тръгнал?
— Към една закусвалня на следващата пресечка от другата страна на улицата.
— Знам я. Сега тръгнете натам. Движете се между хората, слейте се с тълпата. Когато се отделите от нея, си дайте вид, че бързате като всички останали и опитайте да влезете в ресторанта по най- незабележимия начин. Останете там, докато не дойдем да ви вземем или не ви потърсим по телефона.
— На кое име ще ме търсите?
— Вие сте американец — Джоунс ще свърши работа. Кажете на управителя, че очаквате телефонно обаждане. Имате ли оръжие?
— Разбира се.
— Внимавайте. Няма голяма вероятност да опитат пак, но трябва да бъдете подготвен и за най- невероятното.
— Няма нужда да ми обяснявате. А вие?
— Ние си знаем работата. Побързайте!
Дру отвори вратата, бързо я затвори, наведе се за миг, после се изправи, като имитираше паниката на заобикалящите го. След малко той наистина се сля с тълпата. Стигна до отсрещната страна на авеню „Габриел“, като често се привеждаше и оглеждаше — очите му се стрелкаха във всички посоки — и се запъти към бирарията и Карин де Врийс.
Беше подранил. Разбра го, когато видя полупразния ресторант; но трябваше да бъде далеч от офиса си, далеч от посолството. И все пак трябваше да мисли за това, да мисли упорито и задълбочено.
— Резервация на името на Де Врийс — каза той на английски на мъжа, облечен в смокинг, който стоеше до бара.
— Да, разбира се, господине… Подранили сте малко, мосю.
— Това проблем ли е?
— Съвсем не. Елате, ще ви заведа до вашата маса. Мадам предпочита масите отзад.
— Казвам се Джоунс. Може да ме потърсят по телефона.
— Ще го донеса на масата…
— На масата?
— В наше време всеки има телефон, нали? Това, че хората могат да карат коли, да пресичат улиците в пиковите часове и същевременно да си говорят по телефона, направо ме смайва. Mon Dieu, не е чудно, че имаме такъв висок процент на катастрофи!
— Кажете ми — каза Латъм, като мислеше трескаво, докато сядаше, — можете ли да ми донесете телефон сега?
— Certainement61. Градски или международен, мосю?
— Международен — намръщи се замислен Дру.
— Телефонът е с касов апарат, таксата ще бъде включена в сметката ви.
— Трябва да ви е много досадно — каза Латъм.
— Може и така да е, но ние не казваме на всеки и не го рекламираме като допълнително удобство. Толкова много хора разнасят навсякъде собствени телефони.
— Но на мен казахте — прекъсна го Дру и го изгледа.
— Да, разбира се. Вие сте от ambassade americaine, n’est-ce pas62? Идвал сте тук няколко пъти, мистър Джоунс.
— Струва ми се, че да — съгласи се Латъм и подаде на управителя кредитната си карта. — Но никога не съм резервирал маса.
— Merci63. Мога да ви предложа питие или бутилка вино.
— Уиски. Шотландско, ако обичате.
Управителят си тръгна, уискито пристигна и Дру се настани в сепарето. Ръцете му все по-силно трепереха, лицето му гореше.
Господи, та ако шофьорът не беше достатъчно опитен и наблюдателен, щяха да го убият на „Габриел“! Три покушения само за ден и половина: първото — миналата вечер, второто — рано тази сутрин и последното — само преди минути! Бяха го набелязали и посмъртните почести за това, че е умрял при изпълнение на служебния си дълг никак, ама никак не го успокояваха. Нямаше никакво съмнение, че нацистката напаст е плъзнала из цяла Германия и отвъд границите й. Списъкът на Хари явно предвещаваше най-лошия сценарий за страните на НАТО и разкритието на Карин де Врийс, че Братството е проникнало в най-секретните компютри на ЦРУ, съдържащи информация за операцията „Жило“, със сигурност беше факт, доказващ проникването им във Вашингтон. Господи, беше казал на Вилие, че възродилите се нацисти са проникнали навсякъде, но това беше само хипербола, въдичка за Вилие, за да предизвика интереса му, защото подозираше неговия произход, връзката му с Жодел и всичко, което това означаваше, а не на последно място бяха и липсващите папки с данни от разпита. Когато Вилие оправда подозренията му, Дру беше едновременно въодушевен и уплашен — въодушевен от това, че е отгатнал истината; уплашен от самата истина.
А сега той се бе превърнал в главната мишена, защото беше открил истината. Съгласно теорията си, че от мъртвите служители на разузнаването няма никаква полза, той трябваше да отмени предишните си инструкции и да потърси всички средства за защита, които занапред можеше да предложи „Дьозием“.
„Дьозием“… Моро? Възможно ли беше това? Ако помолеше Моро да засили личната му охрана, не подписваше ли собствената си смъртна присъда? Въпреки всичките си чувства и без оглед на убежденията си относно този човек — дали списъкът на Хари беше чак толкова точен? Не можеше да го повярва — беше лудост! Но дали?…
Управителят се върна на масата. Носеше портативния телефон. Във Вашингтон бе едва седем сутринта и преди за директора на Консулски Операции да е съмнало, Дру Латъм имаше нужда от напътствия.
— Натиснете бутона „Parlez“64 и наберете номера, мосю — каза управителят. — Ако желаете да се обадите още веднъж, натиснете „Finis“65, после отново „Parlez“ и отново наберете.
Той подаде на Дру телефона и се отдалечи. Латъм натисна бутона „Parlez“, набра номера и след минута се обади сепнат глас:
— Да?
— Обаждам се от Париж…
— Очаквах да се обадиш — прекъсна го Сорънсън — Пристигна ли Хари? Можеш да говориш, скрамблерът е включен.
— Ще пристигне най-рано утре.
— Да му се не види!
— Значи знаеш? За информацията, която е донесъл, искам да кажа.
— Да, но съм изненадан, че ти знаеш. Независимо дали си му брат, или не, Хари не е от онзи тип хора, които разпространяват наляво-надясно секретни данни.
— Хари не ми е казал нищо. Кортлънд ми каза.
— Посланикът? Изглежда ми невероятно. Той е добър човек, но не е от този кръг.
— Трябва да го включим. Посланикът на Бон е счупил печатите и както разбрах, доста се е ядосал за
